Булчинските рокли, пришити в подплатата на моята

Книгата "Моята булчинска рокля" събира разказите на 44 жени.

“Моята булчинска рокля” е книга, в която Жанина Драгостинова е събрала историите на 44 жени. Истории, в които главната геориня е булчинската рокля. Дантели, подплати, бухнали ръкави, тюл. Надежди, спомени за бабите, горчиви разочарования, чути молитви, кратки болезнени безлюбовия, последвани от вечни любови… Мария Касимова-Моасе, Красимира Кузманова-Кокран, Хилда Казасян, Жечка Георгиева, Велина Минкова, Теа Денолюбова и още, и още. Приказни момичета, които говорят за своите рокли. Приказни момичета, чиито истории са така въздействащи, че ме накараха горещо да съжалявам за това, че не се организирах достатъчно добре, че да успея да откликна на молбата на Жанина да разкажа за моята булчинска рокля.

Португалският поет Фернандо Песоа има стихотворение от 1918 г., което много обичам. В него той пише така:

Корабе, отиващ надалече,
Защо, обратно спрямо другите,
Не се по тебе натъжавам?
Защото не те ли виждам, престанал си да съществуваш.
И ако тъгуваме по несъществуващото,
Усеща се привързаност о нищото;

Не за кораба тъгуваме, а за нас.

Не за кораба тъгуваме, а за нас. Всеки филм, след който плачем, всяка книга, която ни кара да дишаме тежко, всяка чута история, която ни вълнува, всеки кораб, по който тъгуваме, е за нас. Може би най-близкият път до срещата с нашата лична история е споделената и чута чужда такава. В “Моята булчинска рокля” всичко споделено е толкова различно. Някои рокли са такива, каквито са били мечтани. Други са донесли само болки и разочарования, трети не са никак бели, но носят цялата радост на света. Всяка една история е стаила в себе си обаче онзи момичешки копнеж, който познава всяка жена. Копнежът, който познавам и аз. 

Когато бях малка обичах с мама да рисуваме булки. Нямах търпение да седнем и да започнем да творим върху белия лист. “Мамо, хайде да рисуваме.”, казвах с вълнение. “Хайде, майче, какво ще рисуваме?”, питаше тя. Аз с известно неудобство я поглеждах и казвах: “Булки.”. Никога не рисувахме зайчета или дръвчета, гори или къщи с дворове и комини. Все исках едно и също. Все исках булки. Може би заради това и днес, когато рисувам (което се случва твърде рядко), все рисувам лица на красиви момичета. Е, вече не са булки, но не са и зайчета или дръвчета. 

Разбира се, нейните бяха красиви, с приказни коси и великолепни рокли, моите бяха с непропорционални очи, странни ръце и нескопосани рокли. Съвсем като в учебник по психология тогава исках да се омъжа за тате, а до днес помня и едни мили вечери от ранното ми детство, в които се намирам в апартамента на баба, тя вади от гардероба прилежно сгънатата рокля на майка ми и аз я обличам. Малкото ми детско тяло изглеждаше странно, изгубено между всичкия тюл, ръцете ми потъваха в буфан ръкавите, но бях щастлива и почти се чувствах като една от онези булки, които рисувахме с мама. Обличането на роклята беше тайно и свързано с много молби към баба. “Моля те, бабо, извади я, моля ти се, ще я пазя”. Имах няколко минути, в които мога да си позволя съвсем тайничко да облека мечтата си и да тичам из коридорите, изгубена в цялото това бяло - спомен за живота на майка ми преди мен и мечта за моя бъдещ живот. Онзи, в който вече щях да бъда “голяма”. 

Всяка една история, разказана в книгата на Жанина, ми припомни тези мигове. В някои редове се сещах за дните на безлюбовие и за хората, върху които съм проектирала онзи, заради когото ще облека роклята. Други текстове извикваха образа на човека, когото вероятно все така не съм срещнала и заради когото ще облека тази рокля. Жените между красивите корици на книгата нарисуваха в ума ми и детето, което някой ден ще се моли да облече моята рокля, макар да е с малко детско тяло, което ще се губи в плата.

Днес баба я няма. Не знам къде е роклята. Може би и нея вече я няма. Не искам да се омъжа за тате, оставям го на мама. Уча се да не проектирам детските си мечти върху хората, които минават през живота ми. Знам обаче, че в подплатата на моята рокля, която все още не знам как ще изглежда и кога ще облека, са пришити като малки перли всички тези 44 истории, които прочетох. Защото по ред или два, по цял параграф или няколко страници, те малко приличаха на мен, малко си спомнях за себе си, малко срещах бъдещето си.

Историите в “Моята булчинска рокля” са като кораба на Песоа. Не изживявах съвсем тях, но влизах в себе си. 

Не зная точно как се е чувствала Жанина, когато идеята се е появила. Когато на онази маса на рождения й ден е решила да събира спомени за булчински рокли, но ето какво се е случило след като и последният текст стигнал при нея: 

 “44 истории по-късно? Изпитвам възхищение и благодарност към жените, които ми ги довериха. На някои истории се смях, на други плаках (аз съм доста ревлива читателка по принцип), но това, което най-вече ми дадоха тези разкази, бяха не толкова временните емоции, а трайното чувство за преминаване с достойнство през трудните моменти в живота. Авторките, които приеха предложението ми да участват в тази книга, са успели да овладеят изблиците си на гняв, болка, недоволство, които често раздират всички нас, и са постигнали завидна хармония със себе си и със света. Знам, че това не е никак лесно. Знам също така, че не е никак лесно да бъде разказано, а те имаха куража да го направят с лекота и самоирония.”

От мое име и от името на всички момичета, които ще прочетат тази книга, без значение на каква възраст са и каква е тяхната история… Жанина, благодарим за роклите, пришити под подплатите ни, благодарим за корабите.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт