Венцеслав Константинов за големия български преводач Димитър Стоевски

Димитър Стоевски (1902-1981) е български писател, драматург и преводач главно на произведения от немската художествена литература. По професия е лекар рентгенолог. За осемдесетте години на своя живот, от които пет десетилетия посветени на превода, Стоевски изгражда културно дело, чието значение расте с времето. Той е сред малцината универсални творци в това поприще, които с еднакво умение и духовен порив пресъздават класически и модерни автори, а освен това владеят изразните похвати на всички литературни жанрове. Сред превежданите от него автори са Томас Ман, Франц Кафка, Стефан Цвайг, Лион Фойхтвангер, Бертолд Брехт, Гьоте, Шилер, Хайне, Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега и много други. Не по-малко значимо е творческото му наследство в областта на литературата за деца. Стоевски превежда на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш.

На 6-ти юни в литературен клуб "Перото“ чествахме 116 години от рождението на Димитър Стоевски. На събитието чухме откъси от забележителни негови преводи. Прочетохме писмо от племенника на Димитър Стоевски - Радко Чолаков. Германистът доц. д-р Ренета Килева-Стаменова говори за творчеството на големия преводач и открои неоценимия му влог в нашата култура. А накрая чухме и посвещение, написано от Венцеслав Константинов… Имаме удоволствието да го публикуваме в АртАкция:

 

Всяка професия има своите митични фигури. Преводачът Димитър Стоевски беше една от тях.

С любов и почит ние, по-младите, го наричахме Чичо Доктор. С любов, защото немалко от нас бяха облъхнати от душевната му широта, бяха озарени от добротата и обичта на малко ироничната му усмивка – усмивка на знаещ и съчувстващ човек, на лекар, всекидневно подлаган на изпитание от човешкото страдание и физическото безсилие.

Книжовното дело на Димитър Стоевски следва да се измерва с присъщ нему аршин, който малцина могат да повдигнат, камо ли да понесат. Този човек носеше в гърдите си словесна стихия – поетична и възторжена, напориста и дръзка, първична и вечна. Иска се немалко смелост и самоувереност, за да премериш сили с великани на духа като Гьоте, Шилер и Хайне, Лесинг, Грилпарцер и Теодор Щорм, Томас Ман, Хауптман и Фойхтвангер, Бертолт Брехт, Стефан Цвайг и Франц Кафка. Наред с това Стоевски претворява на български приказките на братя Грим и на Вилхелм Хауф, незабравимите за всяко дете книги на Вилхелм Буш, превежда творби на Ибсен, Тургенев, Молиер, Лопе де Вега...

Но Димитър Стоевски не просто превеждаше – чрез чуждото произведение той винаги изразяваше СЕБЕ СИ, изнасяше на бял свят залежите на собствената си душа. В оригинала той откриваше своите прозрения, личните си влечения и надежди, пресъздаваше го като отломък от собствената си същност. И странно, тъкмо тази "волност" даряваше преводите му с рядко, обаятелно своеобразие, което ги правеше по-верни по дух на автора от едно сухо, педантично, лишено от полет филологическо "превеждане".

Преди всичко Димитър Стоевски притежаваше в най-висока степен ДАРБАТА НА СЛОВЕСНОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ. И той гордо съзнаваше тази си отлика, която го издигаше над ученото занаятчийство... Преводът бе за Стоевски съкровено, любовно занимание – той си оставаше впрочем ЛЮБИТЕЛ, който надхвърляше рамките и мащабите на не един професионален преводач. Оттам идеше и нестихващата му обич и възхищение към българския език като към живо същество с могъщо и тайнствено дихание. Той бе преизпълнен от синонимика и фразеология, от народни пословици и поговорки, от сочни просторечни изрази, от доловени из народната уста словеса; той имаше прясна, свежа дума за всяко душевно състояние, за всяка болка, просветление и надежда, за природните красоти и духовните изпитания... С тази своя страст към словото Димитър Стоевски, без да го съзнава, се бе превърнал в образец, мит, пример за следване. От преводач той бе станал УЧИТЕЛ НА ПРЕВОДАЧИ!

Ние, които можехме да му бъдем синове, с трепет прочитахме името му под заглавието на някоя книга. Това бе достатъчно, за да я зачетем с настървение, дори когато името на автора още не ни говореше нищо. Димитър Стоевски бе "виновен" мнозина от нас да пренебрегнат личните си творчески въжделения и да кривнат по пътя на преводаческото изкуство, за да осъзнаят с време, че това може би е било дори по-благодатно поприще от собствената художествена изява.

Човек неволно се запитва: кога Димитър Стоевски е намирал време и сили за огромния си литературен труд. Та той беше човек с утвърдена професия, управител-лекар на противотуберкулозен диспансер! Това би запълнило и преизпълнило не един човешки живот. Но Стоевски намираше време за всичко, той нямаше време само за едно – да се губи в трагичен размисъл за напусто изтичащото време. Той бе зает да намери излаз, художествена форма на силите, издуващи гърдите му... Той се залавяше само с големи, значителни неща, които отговаряха на едро скроената му душевност. Така се възправя пред нас този снажен, ведър човек, склонен и към пиперливи шеги, и към топло, окрилящо съчувствие.

С вълнение си спомням как този гръмогласен, някак си красиво респектиращ в своята виталност човек бе загрижен да не ме притисне, да не ме попари с критиката си заради някои недогледани места в един мой превод, на който той беше редактор. Аз стоях пред него засрамен, притеснен от неудобство и очаквах тежка дума, заслужено порицание, дори присъда, а ето че той захвана да ме защитава от самия мен, намери куп извинения, увери ме, че и той е правил и прави същите грешки, доказа ми, че те лежат в психологията на преводния акт, според която човек често прочита думи, които му се иска да види в оригинала, заслепен от унеса на претворението. И аз му повярвах не защото ме оправда, а понеже ми разкри страни от самия мен, пренесе ме напред по пътя на самопознанието.

Някога, оспорвайки определението на Пушкин за преводачите като "пощенски коне на културата", Димитър Стоевски предпочете да ги сравни с пощенски гълъби. Самият той желаеше да бъде такъв гълъб, който пренася култура, но в същото време, е и "херолд на мира".

Зареял поглед в последния ред на своята последна преведена книга, Димитър Стоевски не предполагаше, че с необозримото си книжовно дело се е доближил до оня митичен титан, който подари на хората огъня... 

Венцеслав Константинов

книга мнение представяне