Трябва най-сетне аз да узная как ще живея с тоя скитник - сърцето.

Поетът Борис Христов навършва 75 години.

Muhhamed Sajid

Август

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

Целувката

Кубетата на черквата въздишаха червени
като гърдите на жена заспала -
натам помъкнах аз нозете си ранени
и сянката приведена на мойто тяло.
Приличал съм навярно на костилка -
захвърлена - плодът ограбен,
когато някаква жена изстиска
дъхът от устните ми и избяга...

Да вярвам ли, Исусе, от мъже разпънат!
Годините ме лъснаха като бръснарски ремък-
ала коричка от любов, когато му подхвърлят,
подскача кученцето да я вземе.

Изтичах у дома и се облякох.
Но като победител - с бели дрехи.
И цяла вечер из града на хапки
разделях щастието с моите приятели ергени.
А щастието е това, когато
съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелия живот рогата -
да го докоснеш само и да тръгне.
Въртях се като пумпал тая нощ, лудувах
и в празните уши на тишината виках.
Да имаше една валдхорна да надуя,
ще я изправя до последната извивка.

Сърдечен удар

Ужасно е да гледаш как по хълма се задава -
задъхана от тичане мечтата как край тебе отминава.

А ти, издигнал в пладнето ръждясала мотика,
оставаш да стърчиш сред облаци пушилка.

И няма път и влак, а като камъче отронен
стоиш и стискаш стръкчето отскубано до корен.

И ако в своя гняв една пчела убиеш на колана,
осите са избягали затворници и няма да ги хванеш.

Но ти събра каквото е останало от капналото тяло
и се измъкна към дома под слънчевата наковалня.

Издухал пепелта от сламената шапка на главата,
потъна в сянката на свойте думи - тишината.

И свит сега върху прането в стаицата малка,
дочуваш как часовника пере с голямата бухалка.

И там като умрял до вечерта се излежаваш -
ужасно е мечтата всеки ден край теб да отминава.

Ала това не е смъртта, нещастнико самотен.
Ще дойде тя с тесла в ръка и молив зад ухото.

Ще влезе в пивницата и ще ни запише имената.
А после ще разбие бъчвите - да изтече душата.

Жената Мария

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: "Аз съм Мария... Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.

Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже..."

Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.

А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни - за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.

С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
"Аз пристигнах... Аз съм Мария - жената
на всички мъже и на мъртвите даже."

Спомен за живота

Да лежиш под земята и да си спомняш живота -
ситите обеди и в-черите на двора лениви
или пък неделите зимни, когато в леглото
вървиш по дълбокото дъно на някоя книга.

Да си спомняш как подир твоята смърт се събраха
роднините скарани и припадаха в кухнята,
как през града те понесоха после твоите братя
с бавния ход на градската духова музика.

Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това, че
една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.

А жената, в която безумно си вярвал до края,
да отваря вратата за други, защото това е човешко.
И да стига в ухото ти шепот от вашата стая -
безсилен да слушаш тяхното дишане тежко.

Да гърмят върху теб като бъчви опразнени дните,
а в неделя отново любимата твоето име да шепне.
И да бъде наоколо оранжево от гърдите й -
от тия два портокала, кръгли и смеещи се.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт