Пътувам в себе си

Откъс от предстоящата автобиографична книга на Юлия Кръстева "Пътувам в себе си. Спомени" - разговори със Самюел Док. Българските читатели ще имат удоволствието да прочетат "Пътувам в себе си. Спомени" на Юлия Кръстева в превод от френски Красимир Кавалджиев (ИК Колибри). Откъсът, който следва, е взет от Втора глава на предстоящото издание и е озаглавен "Идването във Франция". За пръв път Юлия Кръстева, психоаналитик и лингвист, авторка на романи, смятана за една от най-видните интелектуалки на нашето време, разкрива пред Самюел Док, клиничен психолог и писател, съкровени страни от житейската и творческата си биография. Три четвърти век между изгнаничеството и любовта. Приятно четене!

 

Да превърнеш езика в работа, да боравиш с материя, която за обществото е средство за контактуване и разбирателство, не е ли да се позиционираш от самото начало като чужд на езика?

(Юлия Кръстева, Семиотике. Изследвания за семанализ)

Самюел Док: Стигаме до една решаваща дата: навечерието на Коледа през 1965 година. Тогава пишете дисертация за Новия роман. Научният ви ръководител ви изпраща във Френското посолство, за да опитате да се сдобиете със стипендията "Дьо Гол“, отпускана на млади източноевропейци, желаещи да продължат обучението си във Франция. Културният аташе се изненадал, като установил, че познанията ви не се ограничават само до края на XIX век (когато, от комунистическа гледна точка, започва "буржоазният упадък“), а се простират и до Бланшо, Сартр, Камю и Новия роман. Стипендията ви е отпусната и ето, че се принуждавате да напуснете България бързо-бързо, тихомълком. Когато пристигате в Париж, ви посрещат мръсен сняг и светлини, не особено многобройни, а в джоба ви – само пет долара...

Юлия Кръстева: Историята ускоряваше своя ход. На Двайсетия конгрес на КПСС през 1956 година Хрушчов обяви "мирното съвместно съществуване“ : така ще се избегне трета световна война... На Двайсет и втория конгрес през 1961 година мумията на Сталин тайно е изнесена от мавзолея на Ленин; Съветският съюз ще надхвърли производството на Съединените щати на глава от населението... Де Гол, от своя страна, макар че гледа с недоверие на европейския проект, вече има визия за една Европа, разпростираща се от Атлантика до Урал, и привлича млади студенти от Изток, говорещи френски. Българското правителство пазеше тези стипендии за заслужилите кадри, които не бяха особено млади и едва говореха френски, но Френското посолство в София не одобряваше тези кадри. Никой или почти никой не заминаваше. Нямах никаква представа за съществуването на такава стипендия, но дори и да знаех за нея, сигурно съм щяла да мисля, че нямам никакъв шанс да я получа. В този политически контекст студентката стана млада двайсетгодишна жена, по-скоро съблазнителна и ухажвана от свои приятели - състуденти, журналисти, професори. И не по-малко загрижена за бъдещето си, за свободата си, за еманципацията си като читателка на "Вторият пол“. Между любовни увлечения и разочарования, в кипежа на обилно напоените танцувални нощи (те бяха много на мода в Москва, Прага, Варшава и София) журналистиката, но и преподавателската работа, за която ме подготвяше дипломата ми по френска филология, бяха само, струваше ми се, като някаква мимолетна пяна. Стремеж да разбера, наследена от родителите ми научна или духовна жажда или най-обикновено въодушевление, за да се предпазя от скрита депресия? Така или иначе, тогава се увличах по философията, литературната теория и езиковедските изследвания: все пътеки, които се пресичаха за мен и достигаха кулминацията си в литературата, като я осветляваха. И по-специално в съвременната френска художествена литература, която четях и препрочитах в светлината на руския формализъм.

Откривах френския структурализъм, теорията на литературата чрез Бланшо, Барт, като същевременно поглъщах Камю, Сартр и новите романисти. По дяволите журналистиката! Зарязвам интервютата и редколегиите! Записвам аспирантура по литературна теория в Института за литература към Академията на науките на тема Новият роман (Натали Сарот, Мишел Бютор, Ален Роб-Грийе): върхът на модернизма! Пиша първите си теоретико-критически есета за съвременни български писатели, като се почне с Блага Димитрова, прекрасна поетеса и романистка, свободомислеща жена, която по-късно ще стане вицепрезидент на новата българска Република след падането на Берлинската стена през 1989 година. Това "покръстване“ в литературната теория, естествено, беше подготвяно и насърчавано от доверието на моите близки и от културния кипеж в интелектуалното ми обкръжение.

С. Д.: Вълнуващо преплитане между живота на една държава и живота на една жена! Имали ли сте усещането, че сте се възползвали от отварянето по време на "разведряването“, от един по-гъвкав исторически момент? Представяли ли сте си, че той ще ви отведе във Франция? "Разведряването“ насърчаваше ли връзките със Запада?

Ю. К.: Това отваряне беше много ограничено. Независимо от "разведряването“, желязната завеса не пропускаше информацията, Берлинската стена датира от 1961 година, спомнете си. Ние обаче се мъчехме да разхлабим обръча. Младежите от Източна Европа си кореспондираха с френските си другари, членуващи в Комунистическата младеж или произхождащи от комунистически семейства. Момичето от Лион, с което си пишех, Мирей Бурдьор, ми изпрати романите на Веркор – писател, участник в Съпротивата, препоръчан ни от университетските преподаватели, – и на Камю. Изложенията ми за "Мълчанието на морето“ и "Разбунтуваният човек“ имаха известен успех, най-вече вторият!

Директорът на вестника на гимназистите* ("Средношколско знаме“ – Б. р.) Владимир Костов, който междувременно бе пратен като кореспондент на българския комунистически всекидневник в Париж и който много ме уважаваше, ми носеше книги, радващи се на голям успех във Франция: "Литературното пространство“ (1955) от Бланшо, "Нулевата степен на почерка“ (1953) от Барт и представете си, първия брой на "Нувел обсерватьор“ (1964)! След падането на Берлинската стена Костов бе обвинен, че е бил двоен агент. Време плодотворно, но мътно – българският чадър все още не дава мира на хората без въображение, изпитващи носталгия към комунизма.

С. Д.: Тази история не е ли подхранила недоверието ви към журналистиката и по-общо към политиката? Вие окончателно сте скъсали с "журналистическото си минало“ – като че ли нищо у вас сега не напомня за него.

Ю. К.: Истина или лъжа, но историята с Костов действително ме направи недоверчива. Съзнавам, че медийната империя, която днес е превзета от новите информационни и комуникационни технологии, за добро или за зло замести тоталитаризма и нейната власт е страховито ефективна. Нищо не може да се направи по въпроса. У всеки, който влияе на общественото мнение, надушвам ченге в широкия смисъл на думата, готово да манипулира информацията и всичко свързано с нея по волята на най-щедрия и с оглед сдобиване с власт, разбира се. Не е "виновен“ този или онзи човек – в някои случаи е несъзнателно и неизбежно. Понеже вече няма ЕДНА власт, а властови мрежи, ако искате да сте "от тях“, трябва да станете поне двоен агент. Така че аз съчинявам и отсъствам.

Е, не съвсем: имах удоволствието и смелостта да се поддам на моите "пет минути“ слава ала Уди Алън.... В продължение на две академични години (2000 и 2001-ва) водех културната хроника всяка сряда от 8,25 часа в сутрешното предаване "Първо издание“ на Пиер Асулин по радио "Франс кюлтюр“. Социоложката Доминик Шнапер, колумнистът Жак Жулиар, историкът Мишел Винок и есеистът, историк и журналист Ален-Жерар Слама се изявяваха през останалите дни.

Сред актуалните събития аз ловях "бисери“, добавях им спомени и любови; нямаше възможност за многословие, понякога подготовката ми отнемаше цяла нощ, понякога много кратко време. Предаването се излъчваше пряко от Дома на радиото и аз трябваше да прочета текста си с максимално естествен тон, без запъване. Отмятах темите за нацията и Корсика, за Фройд в Австрия, аборта и етиката, смъртното наказание в Съединените щати, Вирджиния Улф и Амели Пулен, Пол Моран и Амос Оз, Хераклит и Симон Вей, психоанализата и крайната левица, преводите на Шекспир и тероризма, без да забравяме Деня на буквите в България и въпроса за хората с увреждания според Ширак... Това бяха моята "Микрополитика“ и моята "Хроника на чувственото време“.

С. Д.: Да се върнем на "разведряването“ и на Мирей Бурдьор, момичето от Лион, с което сте водили кореспонденция – чудесна изненада, от голямо значение за вас.

Ю. К.: Връзката ни беше само епистоларна и много скоро бе прекъсната от вихъра на живота. Но тъкмо тя ме препоръча с писмо на Пиер Декс: той ме прие много радушно и ме запозна с Луи Арагон и Елза Триоле. С Мирей се срещнах за пръв път на живо десетки години по-късно – бе дошла да ме поздрави на представянето на една моя книга.

С. Д.: А в София... Цветан Стоянов? Фамилното му име звучи като името на баща ви.

Ю. К.: С него имахме изключително силна връзка (Дан от романа "Самураите“), той беше един от най-добрите есеисти и литературни критици в България. Две течения си оспорваха дисидентските интелектуални среди: "национално ориентираните“ и "западно ориентираните“, които се сблъскваха приятелски, но пламенно. Цветан Стоянов беше водачът на западно ориентираните, не особено многобройни (впрочем чудя се кои бяха съмишлениците му освен мен!). Аз му дължа – с онази страст, която ни свързваше, но която от моя страна нямаше да просъществува дълго – едно солидно посвещаване в английската литература: Суифт, Блейк и най-вече Джойс, някои от текстовете му Цветан бе превел на български; но и едно оригинално задълбаване в Гьоте, в Хегел и в неговия любимец Кафка, от когото цитираше цели пасажи наизуст. Той ми даде някои основни познания и по китайска философия. Беше написал въображаем диалог между Лао Дзъ и Конфуций, предвещавайки бъдещето на Китай, в което според него щяха да се сблъскат тези две мисловни течения, преди да разделят цялото човечество. Виждате на какви геополитически висоти се рееха нашите умове, стремящи се да се изплъзнат от тоталитарните клещи! Ето какъв буен климат цареше преди заминаването ми за Франция.

 

Превел от френски Красимир Кавалджиев

 

култура Юлия Кръстева книга откъс