Българската пепеляшка

Пътуваме с Джузепе Модрич „В България след Съединението“.

Превод от италиански Дария Карапеткова

Познаваме историята на България такава, каквато тя е била написана от български историци и документирана в спомените на поколения българи. Винаги е било интересно обаче да срещнем алтернативата на някаква гледна точка отвън, да се видим отразени в огледалото на чуждия поглед и преценени с критериите на друга култура. Съществува голям брой пътеписи, създадени от чуждестранни пътешественици: търговци, дипломати, журналисти, писатели… Далече не всички (и дори не по-голямата част) от тях са познати до този момент в превод на български, а най-малък шанс са получили онези съчинения, които не изразяват положително отношение към българската действителност. Само че случаят с Джузепе Модрич не е такъв. Макар и останала непозната в продължение на 120 години, неговата книжка с впечатления от България излиза във второ издание, този път – допълнена с бележки, коригирана и обогатена с оригиналната литография на княз Фердинанд. Тя изразява последователна и безрезервна симпатия към българската кауза в контекста на политиката, провеждана от Великите сили в края на 19 век. (Такова впрочем е отношението на Модрич и към другите балкански народи; той по принцип защитава правото на малките балкански държави да бъдат самостоятелни и да се развиват в съгласие със собствените си предпочитания и традиции.) 

Ако пък името Модрич ви звучи някак хърватски (тъй като неволно го свързвате с Лука Модрич), това няма да бъде грешка. Родното име на Джузепе е Йосип, а той самият произхожда от хърватския град Задар, макар че пише предимно на италиански език. В края на ноември 1888 г. Йосип/Джузепе Модрич посещава България само за шест дни, пътувайки с влак; още преди да завърши същият месец, той е вече готов с "бележките“ за това пътешествие. Издава ги в отделна брошура на собствени разноски през следващата година в Триест, където започва активна жрналистическа кариера. 

Най-напред спира в София и стои там четири дни, в които развива трескава дейност в разходки, срещи и посещения. Улучва и един тържествен момент: княз Фердинанд с "изключително великолепие“ открива поредната сесия на Народното събрание. Освен че успява да обиколи централните улици, откривайки сигурни знаци на модерната европейска цивилизация (от изискания Union Club на дипломатите до кафешантаните и други, още по-"пропаднали сборища“), той съумява да се срещне със Стефан Стамболов, едновременно министър-председател и министър на вътрешните работи, с г-н Странски, министър на външните работи, с княгиня Клементина, с Княза и дори с княжеския шамбелан граф дьо Грено, който умира от "мозъчен удар“ само час след тази (навярно последна за него) среща. С възторжените очи на славянин Модрич вижда Стамболов като един "колкото енергичен, толкова и симпатичен“ човек, самоотвержен политик, който не се поколебава да разстреля публично офицерите-герои от Сръбско-българската война Тодор Панов и Атанас Узунов като организатори на преврата за връщането на Батенберг. Княгиня Клементина съответно е "ангел хранител“ и "добрия гений на българския народ“, а Фердинанд прилича на принца от приказките – "млад, образован, интелигентен, много богат“ и особено впечатляващ със своето "аристократично изражение на умора“.

Прославянската тенденция в мисленето на Модрич е особено любопитна в онези случаи, в които той се опитва да обясни очевидните слабости на българския народ с влиянието на неговите вековни поробители. Още с навлизането в българските земи, веднага след Цариброд, той разбира, че е попаднал в Ориента, т.е. в "страната на мързела“. От двете страни на железопътната линия се простират напълно необработени плодородни земи. Модрич обяснява това обстоятелство по "исторически“ начин: поробените българи "са пренебрегвали полския труд, понеже са знаели, че почти цялата продукция ще отиде в гушите на турските паши“. Жалко, че и днес няма някой Модрич, който би могъл да намери външни причини за  "безутешната гледка на много безкрайни поля, напълно изоставени“.

През последните два дни от своето пътешествие авторът пребивава в Пловдив. (Дотам стига за четири часа с влак, а това не е много, като се има предвид, че миналата година ми се случи да пътувам по същия маршрут с пътнически влак за пет часа и половина.) "Филипополи“ му прави силно впечатление с две неща: ориентализма и плодородието на полето край него ("Това е обетованата земя“, отсича Модрич), а филипополци, "тези симпатични румелийци“, той нарича "балканските неаполитанци“, спечелвайки си по този начин тяхната безрезервна симпатия. Но Модрич наистина заслужава да бъде обичан от българския народ: с искрена симпатия той описва неговата родина като "българската пепеляшка [която] се е преобразила като по чудо в девойка, равна на своите посестрими“. И сякаш това не достига, щедро предрича, че "България рано или късно ще бъде най-богатата държава на Балканите“. Може би по-скоро късно, защото днес, сто трийсет и две години напред, Пепеляшка продължава да чака мига, в който тиквата ще стане каляска.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт