Идва ли краят на двете момичета?

Maртин Димитров за необходимия рестарт на системата и новия свят, който чакаме с нетърпение.

Teкстът е публикуван в Praktika powered by The Smarts 

Беше преди около четири месеца — със сигурност беше преди изолацията — когато попаднах на една реклама във "Facebook“. Видео, в което две момичета, на не повече от 27-28 години, промотираха предстоящия си онлайн-курс-по-нещо-там-в-социалните-мрежи. Симпатични и нахакани, момичетата обещаваха лесно знание и искаха малко пари.

Последното десетилетие премина под знака на тези момичета. Развитието на социалните медии и на технологиите позволиха на всеки да произвежда съдържание с неподозирана лекота. Видеото — само допреди няколко години запазена марка на телевизиите — се превърна в лесна за създаване и изключително евтина форма за изразяване. Всичко това се случи в един специфичен — маркиран от преекспонирана и в известен смисъл криворазбрана политическа коректност — неолиберален контекст, който практически унищожи критиката като нещото, чиято позиция задава ярки социални ориентири. Авторитетите бяха подменени от инфлуенсърите, професорите бяха пометени от коучовете. Най-обикновени, откровено елементарни практически умения (от типа на "Какви хаштагове да използваме в Instagram“) бяха опаковани като дълбоко познание, което разполага с потенциала да гарантира бъдещ просперитет.

Това промени логиката на излъчване на авторитети в нашето съвремие. Накратко: познанието, талантът и способността на изказа бяха победени от желанието за показ. Една-две таутировки на санскрит и сексапилно тяло бяха напълно достатъчни, за да натрупаш стотици хиляди последователи.

Проблемът дори не е в това. Винаги е имало секс-бомби и това са най-хубавите бомби, случвали се на човечеството. Проблемът е, че множеството видими последователи заредиха инфлуенсърите със самочувствие, което пък позволи на редица от тях да станат широкоспектърни — да говорят за факти, с които не са добре запознати, неусетно да се превръщат в проводници на изключително глупави конспиративни теории, или пък на радикални тези. Когато хора без елементарни познания се превърнат в медии, когато момичета без елементарна подготовка се превърнат в преподаватели, тогава става наистина притеснително. Между другото, влязох в страницата на двете момичета, които най-безсрамно (но предполагам, и напълно неосъзнато), определят заниманието си като "Академия“. А когато две момичета на по двайсет и няколко станат "академички“, както най-вероятно се наричат помежду си, това означава, че системата определено има нужда от рестарт.

В този смисъл COVID-19 отваря възможността за рестарт. Вирусът форсира очерталата се и преди това икономическа криза, задавайки ѝ обаче особена дълбочина. В момента сме на етап, където кризата е поразила сериозно отделни сектори на икономиката (като автомобилостроенето, туризма и въздушния транспорт), докато други отрасли почти не са засегнати, а при трети дори се наблюдава ръст. Изминалите десет години на невиждан в човешката история финансов и технологичен просперитет са осигурили много ликвидност и активи, а и ръстът на борсите от последните дни създава едно усещане, че може и да ни се размине.

В момента всички ние стоим пред вратата на бъдещето си и не се осмеляваме да я отворим. Защото много ни се иска да знаем какво бъдеще ни очаква, а не знаем. Знаем обаче, че това е криза, и ще бъде криза, която по своята всеобхатност ще бъде несравнима с кризите, на които сме били свидетели. И още на прага на бъдещето е важно да си зададем множество въпроси, както и — в рамките на нашата компетентност и познание — да потърсим отговорите, поне на някои от тях. Поне да знаем какво ще остане във времето преди месец март 2020, а и евентуално какво ще срещнем или с какво ще се сблъскаме в идващите месеци.

Какво става, ако Китай изпадне в икономическа криза? През последното десетилетие, че и повече, светът упорито избягваше този всъщност простичък и напълно реален въпрос. COVID-19 постави на истинско изпитание дългите производствени и логистични вериги, така че е логично след пандемията (а дори и преди нейния край), компаниите да преосмислят процесите си. Естествено, това може да доведе до оскъпяване на редица стоки и услуги, което е малкият проблем. Големият е, че ако компаниите започнат да се изтеглят от Китай, това може да задълбочи в глобален план финансовата и икономическа криза до неподозирани нива. Сложните търговски взаимоотношения между САЩ и Китай допълнително влошават перспективата.

Така че, все още е твърде рано да отписваме глобализацията като фактор. Цената е прекалено висока и на този етап светът не може да си позволи да я плати.

Каква ще бъде ролята на държавата? В следващите години държавите — всяка една страна ще го направи според потенциала и възможностите си — ще направят това, което компаниите не могат. Ще се изградят скъсени производствени, а и ресурсни вериги (ако държавата разполага със съответните ресурси), които на първо място да задоволяват потреблението на национално ниво, и на второ — да носят приходи. Без да коментираме в детайли качеството на замисъла, както и неговата евентуална реализация, но идеята за държавна петролна компания всъщност е точно това. Съвсем в началото на пандемията, в един свой текст бях написал, че в следващите години ключовите отрасли на всяка една икономика (горивата и телекомуникациите несъмнено са такива) ще подлежат на интервенции и внимание от страна на държавите. Защото, след пандемията много по-важно ще бъде да се гарантират ресурсите, да се намали независимостта от други страни, а и да се гарантира паричен поток.

Вярвам, че в следващите години всички ние, които се занимаваме с реклама и маркетинг, ще имаме все повече държавни компании за клиенти. И това ще бъде валидно не само за нашата сфера, а и за редица други отрасли — увеличавайки присъствието си в икономиката, държавата ще бъде принудена да увеличи и броя на доставчиците си от частния сектор. Това ще доведе до промяна в логиката и организирането на държавните поръчки, което не е задължително да бъде лошо.

Правото или технологиите? Иновациите са давали могъщ тласък на прогреса през столетията, но истинския гарант на просперитета, на развитието на обществата още от времето на римляните, е било правото. В статията си "China’s Overrated Technocrats“, списание "Foreign Policy“ поставя въпроса за китайския управленски маниер. На ключови позиции в КНР се поставят инженери и учени, които имат способността бързо и по най-прагматичен начин ефективно да разрешават проблеми.

Само че светът и управлението винаги са се доминирали от юристи. Именно те, чрез закони са задавали нормата, както и представите ни за справедливост и морал. Воденото от технологии (и от технократи) последно десетилетие не просто доведе до липса на лидерство, но и разми представите ни за справедливост и морал. Стартъп-индустрията, каквато я познаваме, е пример точно за това — в генезиса си тя представлява компании, които "хакват“ или "прецакват“ съществуващ от десетилетия (а понякога и от столетия) бизнес-модел.

Разликата е, че скучните, дълго просъществували бизнес-модели, които ние обикновено не харесваме (именно защото са скучни, а и бавни, или пък са скъпи) са базирани на правото, докато стартъпите са базирани на технологиите. Алгоритъмът залегна в основата на прекалено много неща през последните години и това стана за сметка на правото. Всички заговорихме за свят, движен от данни, и спряхме да говорим за свят, движен от справедливост. 

Естествено, че човечеството не може да даде заден ход — това е против неговата природа. Макар преди време Илон Мъск да заговори за забавяне на технологичното развитие. Това, което ще се случи в идващите години, е правото и технологиите да намерят баланс помежду си — нещо, което не успяха да постигнат във времето преди коронавируса. Вярвам, че идва свят, воден не от технологиите, а свят, в който технологиите са водени от правото.

Още в първата фаза на пандемията се открои една нова тема, която в идващите години по значимост няма да отстъпи на темите, свързани с технологичното ни развитие. Завръщането на смъртта в живота ни е събитието, което силно ще маркира стереотипните ни представи за идващите дни. Излизаме от десетилетие, в което смъртта беше неглижирана, начинът ни на живот и стремежите ни към здравословност я изтласкаха отвъд хоризонта — ние нито я виждахме, нито я усещахме наблизо, нито пък можехме да си я представим. И заради (или пък благодарение на) COVID-19, само за месец-два ние възстановихме разбирането, че сме смъртни. Иван Кръстев обръща внимание на нещо изключително важно — ние не просто започнахме да се страхуваме отново от смъртта, ние се страхуваме, че тя може да ни бъде причинена от близък човек. Тези, които могат да ни убият, са децата ни, роднините, които се прибират от чужбина, скъпите приятели.

Това е съвсем различно ниво на страх от смъртта, поне за мен непознато до тази пандемия. Вирусът разрани ключови за обществото ни връзки, каквито са тези между майка и дъщеря, между баща и син. Той постави на изпитание връзката "родина-емиграция“, която през вековете е натоварена със знаменателна символика. Ще отнеме време тези рани да зараснат, но страхът от смъртта, с която обществото ни се запозна отново, ще остане.

Вярвам, спомняте си, че църквите не затвориха врати по време на изолацията. И вярвам, спомняте си също така, че властта не беше особено настоятелна в опита си да заключи храмовете. Нашето прогресивно общество открито осмя тази православна безотговорност, но нека опитаме да видим ситуацията и от гледна точка на църквата. Когато има страх от смъртта, има завръщане на вярата. Поради обективни причини (строги мерки, известно спазване на правила, извънредно положение и т.н.) църквите не се превърнаха в огнища на COVID-19. Това обаче подсили доверието в институцията, а тя имаше остра нужда от нещо подобно. По време на първа фаза на пандемията църквата, образно казано, си постла пътя към завръщането в живота на хората.

Вярвам, че религиите ще повишават стойността си, а и значението си в идващите години. Страхът от смъртта ще се отрази и на начина ни на изразяване — хуморът ще се завърне, ще има черен хумор, ще се редуцира политически коректното говорене (за което ще спомогне и фактът, че границите се възстановиха).

Страхът от смъртта обаче активира и смелостта. През изминалото десетилетие ние не бяхме смели, ние бяхме любезни (а понякога, и фалшиво любезни). В стремежа си да не обидим никого, спряхме да казваме каквото и да било. "Word salad“, както един приятел удачно определя говоренето между хората отпреди пандемията.

Най-хубавото, а и най-важното, което може да ни се случи след COVID-19, е думите да възвърнат тежестта си. Да могат отново да разсмиват и разплакват, да вълнуват и вдъхновяват, да дават крила или да режат крила. Силно се надявам журналистиката да бъде отново силна и да изживее нова "златна ера“, в която задава стандарти, наместо да се опитва да оцелява в интернет. Абсолютно възможно е да се случи — както смъртта активира смелостта, така смелостта активира честността.

Истината е, че има достатъчно предпоставки за изграждане на истински добро бъдеще.  Просто трябва да сме наясно, че бъдеще с тия две момичета от началото на текста, не се прави. Най-малкото, бъдещето е по-сложно от хаштаг. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт