Откъс от романа „Балкански ритуал“ на Георги Тенев

Отбелязваме Деня на българската просвета и на славянската писменост.

А книгата? Още никой не беше се осмелил да я разлисти внимателно. А още по-малко да провери със съвременни средства, с микроскоп, рентген или ултравиолетови лъчи дебелите подлепени страници в края, там където оригиналът граничеше с бележките на Джузепе Асемани. Ръкописното евангелие преминаваше от Културното министерство в ръцете на експерти от Националната агенция за държавна сигурност. Макар и не експерти по пергаменти и старобългарски книги, не непременно грамотни в глаголицата и латинския. Приемната веществена лаборатория беше нагърбена със случая и микробусът пристигна пред министерството заедно с целия оперативен състав. Бяха се приготвили да пренесат книжното тяло в голям калъф с удебелени стени, какъвто обикновено използваха сапьорите за отстраняване на експлозиви. Книгата пътуваше сега вътре, защитена и скрита, като неудобно веществено доказателство. Първо бяха я огледали представители и на двете страни, приемащата и предаващата институция. Ръце в ръкавици бяха преброили за пореден път общо 237 пергаментови листа, подшити грижливо. Фотографът от лабораторията на НАДС засне двете ключови места – контратитула и вътрешната страна на задната корица. Там имаше елипсовиден черен печат и восъчна слепка, която запечатваше два ширита, пронизващи целия ръкопис. Тези връвчици бяха като гаранция за неприкосновеност. Восъкът, макар и стар, не беше трошлив и не носеше следи от нараняване. Печатът, поставен при последното прошнуроване, сочеше годината 1914-а. Релефното клеймо държеше подобно на катинар краищата на конопените въженца.

Поставиха калъфа в колата и тя потегли от входа на министерството. На светофара пред църквата "Света Неделя“ ги хвана червеният сигнал и шофьорът натисна спирачка. Микробусът се заклати, спирайки, а след потеглянето се заклати отново при левия завой. Една жена постави ръката си върху кутията. Тази жена беше цивилна, но имаше чин лейтенант. Опитът й в Агенцията и по-точно в отдела "Архив на вещественодоказателствени средства“ я беше срещал с всичко друго, но не и с такава книга. Дланта й лежеше сега върху плътния капак, обшит с азбестов плат. Една педя надолу бяха скрити множество думи, записани, превеждани и преписвани преди векове, а от тях най-скорошните бяха на латински и хърватски език. Но последните записки от 1755 и 1883 година не се виждаха с просто око. Защо оставаха неизвестни тези бележки, дописани след глаголическото евангелие? През цялото минало двайсето столетие нито един учен не беше предположил тяхното съществуване...

Книжните хора не умеят да унищожават книги и изобщо думи, написани на хартия, дори когато не са съгласни с тях. Затова и един дързък млад човек от Inventario dei manoscritti в края на XIX век беше решил не да откъсне тези две страници, а да ги подлепи към задната корица. В последната седмица на месец септември 1889-а книговезецът във Ватиканската библиотека стигнал до Codex Assemani. Бил денят, когато на този ръкопис му дошъл редът за укрепване на кориците и обработка на футляра срещу плесен. Преди да насложи колосания тифон и върху него да намаже лепящ разтвор за новия форзац, младежът се зачел в приписките, оставени от ръцете на двама по-стари от него мъже. Първият от тях бил самият откривател на ръкописа Йосиф Асемани, ливанец от Симоновия род, пътешественик до Йерусалим, наричан в Рим Джузепе.

Certo certior, пишеше Джузепе Асемани, със сигурност ясно е, че тия букви идват от св. Кирил, а не както грешно някои смятат, създадени били от св. Йероним. Всичко това Асемани беше записал не с мастило, а с графит. Дори само този факт превръщаше приписката върху листа в историческа ценност. Беше използван кедров молив, прорязана дървена цев, запълнена със смес от графит и глина. Едно откритие, праобраз на молива, средство не по-малко ценно от перодръжката, то се появява за първи път в италианските скрипториуми. Но в онзи момент книговезецът не мислеше за това. В съзнанието му се бореха уважението към наученото и гневът пред тези смущаващи редове:

Falsa haec Slavorum traditio inde orta,

quod s. Hieronymus Dalmata Fuerit!

С тия думи Асемани мислел, че слага точка на един стар спор за произхода на глаголическите букви. Векове наред като автор на заплетената азбука се сочел свети Йероним. Може би с право се e очаквало, че той не само вдъхновено е превел Библията на латински, но също така е създал и азбука за славяните, като изменил някои щрихи от латинската писменост и ги нагодил към диалекта на племената от Панония. Там, в Стримона, според легендите бил роден прочутият християнски учител Йероним. Но въпреки плътната традиция, към началото на XVIII век мнозина учени вече се съмнявали в тази легенда, а сред тях от най-решителните ще да е бил Джузепе Асемани. Сто и трийсет години по-късно хърватинът Ватрослав Ягич разгърнал с трепет Codex Assemani и се натъкнал на бележката, оставена от Джузепе. В края на заниманията си с ръкописа Ягич от своя страна добавил един прегънат лист, прикрепил го към фалцовата хартия на последната корица и на него написал:

"Сам Йероним казва, че се е родил между Далмация и Панония, и тия думи ще да са били от полза на някои славянски мислители в по-стари времена, когато е било важно да се защити свободата за превод на Светото писание на език, различен от гръцкия и латинския. Прочее авторитетът на блажения отец Йероним бил необорим и дори острите противници на славянските преводи трябвало да замлъкнат. Но нека дойде време и науката да се произнесе върху историческата истина. Както тук пише и самият Асемани: "Буквите на глаголицата произхождат от Кирил Славянобългарски, не от Йероним!“ (Ceterum literas slavicas excogitasse Cyrilum non Hieronymum res est certo certior). Инак, чели сме трактати дори и от четиринайсетото столетие, в които се вижда как наши хърватски монаси са пренесли тази благочестива заблуда в Чехия и накарали Карл IV да повярва в нея. А истината е друга“.

Книговезецът библиотекар обаче по произход беше от унгарското малцинство в Стридовар, а Стридовар е тъкмо въпросната Щригова, или древна Стригония – според преданието роден град на блажения Йероним. И този младеж книговезец, а видимо и завършен зилот, неведнъж беше си представял своя патрон, блажения преводач. И беше си го представял не просто с мисловните си очи, а направо в образа, подарен на историята от Караваджо, защото младежът бе съзерцавал картината San Girolamo Scrivente, докато почистваше и подшиваше томовете, собственост на пътешественика Сципионе Боргезе. Това беше станало в библиотеката на наследствената вила Боргезе, където сред другите реликви висеше и това платно, поръчано от още по-стар благородник със същата фамилия и същото малко име, кардинал Сципионе, племенник на тогавашния папа. И на картината, окачена отсреща, Йероним беше изобразен как все така пише с възлестата си слаба, но неуморна ръка, пише и превежда, превежда и записва. И понеже денят беше 30 септември, ще рече, честваше се паметта на светеца, тъй и съзнанието на неговия сънародник допълнително се разгоря от упорита дързост. И той вече беше решен на такова действие, за което друг на негово място не би и помислил. Прочете момъкът веднъж и после още веднъж приписките, прочете и не ги прие нито с ума, а още по-малко със сърцето си. Certo certior, от сигурно по-сигурно, така значи, каза си младежът от Стридовар и подлепи обилно с книговезен туткал двата листа, латинския на Джузепе Асемани и славянския на Ватрослав Ягич към основата на корицата. Отгоре покри, както си му е редът, с памучно книговезко платно, подши го към стария капиталбанд и затвори книгата.

Ето че сега в кутията лежеше и този документ, неуловен от фотографа, незаписан от лейтенантката от Архива за веществени доказателства към НАДС. Без много шум сивият микробус прекосяваше града, с част от историята на света, на Европа, на истинската или легендарна биография на свети Йероним, с делото на неговата ръка или на ръката на свети Кирил Славянобългарски. И какво значение от гледна точка на тях двамата и от гледна точка на Евангелието, което бяха превели? Какво значение, микробусът правеше завой на север, после на изток, докато накрая пресече в полезрението на високата достолепна статуя на свети Кирил, застанал до своя брат пред Народната библиотека, и двамата от бронз. Тези книжовници, Кирил, Методий, Йероним, апостолите на по-късните и ранните векове нямаха помежду си нищо за делене и разпределяне, не и те, а колата отнасяше наследството им, пресичаше София по невидима траектория, водеща към централата на НАДС, прехождаше от институцията на културата към институцията на силовата изпълнителна власт, на секретността и контраразузнаването. Без кортеж, без сирени и въртящи се лампи ставаше този преход. Всичко беше събрано в книга, в слово, и се движеше в центъра на града на Премъдростта, втория Константинопол, третия Рим, а в книгата се съдържаше и се движеше светът. Това не беше триумфално завръщане, нито литийно шествие, каквото реликвата заслужаваше. Евангелието пътуваше тихомълком. Какви времена, би казал човек. "Какви времена“, беше записал и в дневника си от 1883 година Ватрослав Ягич, малко след като напусна библиотеката в папския град държава. "Дъжд от прах валя тази сутрин над Рим. Тези сиви кристалчета, казват, идват от антиподите, на другия край на земния шар. Там бил изригнал вулкан, името му дори не знаем, но тътенът се чувал в Русия, както пише Corriere по телеграфическо сведение от своя кореспондент. Що за вулкан ще е това, че да разтресе чак от Азия до Австралия? И колко народ там е загинал?... Щастливи сме ние, славяните, че нямаме в нашия език тази дума, тоя назив за "горяща планина“. Тоя Vulkan. Слава Богу за всичко!“

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт