Звездата на Фестивала

Разказ на писателя Велислав Д. Иванов.

Велислав Д. Иванов e роден през 1988 г. в София. Възпитаник е на Софийския университет “Св. Климент Охридски” и на Университета в Единбург, Великобритания. Възгледите му за литературата са повлияни от прозата на Борхес и неговите последователи. Сборникът с разкази “Образи и отражения” е първата му книга. Публикуваме разказа му "Звездата на Фестивала“ и с нетърпение очакваме нова книга.

Фестивалът беше обзел града и навсякъде се играеше театър. За месец, сградите се превърнаха в декори, улиците се сляха в сцена и по тротоарите закрачиха актьори във всевъзможни одежди. Един въплъщаваше ренесансова роля, друг пресъздаваше комиксов образ, трети се вписваше в пиесите на абсурда. Гостите на Фестивала се разминаваха съвсем естествено по неговите пътеки; единствено точиците в обикновено облекло не стояха на място. Най-пъстри светлини бликаха от милион прожектори и облизваха постройките с цветни езици. Прозирни куполи покриваха откритите пространства и като стъклени кутийки излагаха на показ спектакъла и стълпените в кръг хора. По площадите, уличките и ъглите безспирно свиреше музика. Настанал бе празник.

От представление на представление се губех из просторите на Фестивала без представа за минутите и дните, и следвах всяко мигновено впечатление, всяка нежна нота иззад ъгъла, всеки фойерверк в далечината. Без задни мисли приемах до една поканите на засмени непознати, опѝт от желанието да гледам по-красиво на света. Лутах се без грижи и посока, и никога не опрях пределите на Фестивала. Мелодиите и знаменцата, мислех неведнъж, ще секнат след онази улица, ала щом я стигнех, пред мен отново и отново се ширеше далечен хоризонт на празника, сякаш паралелите и меридианите на неговите улички опасваха цялото кълбо. Ако градът на Фестивала се простира по света без край, ако последната му улица прелива в първата и аз винаги битувам в него, помислих си тогава, ще живея истинския си живот, ще го събера най-сетне с изкуството, и двете думи ще се слеят в една, чийто смисъл ще забравя.

Улисан в подобни мисли, на една от преките на Фестивала без малко да се блъсна в някой, в когото бих разпознал прочутия Флориан, ако можех да отгранича бледите контури на лицето му от снежнобелия ореол на накъдрената переста яка. Непринуденото възклицание на нашия език обаче освети приликата на мига. В страната ни никога не бих посмял да го заговоря; на Фестивала това бе толкова естествено. 

"Каква роля играете тук, запитах с усмивка, така далеч от сцените на страната, в която сме родени?“

"Сам не зная, отвърна Флориан, вече забравих актьор ли съм, или зрител...“

Щях да повдигна въпроса за неговите одежди, но замълчах; аз самият бях облечен необичайно. Навярно беше потърсил отломък спокойствие на Фестивала; тук можеше да се държи както му скимне, без да прави впечатление никому, докато у дома одумваха грубо всяка негова крачка. 

"Случаят ни е събрал, или Фестивалът, все едно, сви рамене и въздъхна, нека повървим, ще ми разкажете за живота, какъвто ви се е виждал навремето, в младостта.“ 

Тази фраза на Флориан ме прониза внезапно, въвличайки Времето в разговора. Закрачихме заедно по кралската сцена, която се разгръщаше и свиваше покрай нас като фигурки от картон от страниците на детска книжка. Заразказвах несвързано за своите несбъднати намерения.

"Заглъхнаха ли звуците, изоставихте ли черновите от онези дни?“, прекъсна ме Флориан в края на улицата. Дали просто отправи въпрос напосоки, или ме бе разпознал? Преди да успея да отвърна, той продължи, свивайки по пътеката вляво или вдясно, не помня: "В крайна сметка, всички оставяме единствено чернови подире си. Няма завършена творба – просто в даден момент прекъсваме една и започваме друга.“ 

"А тази недовършена следа от изкуство не ви ли прави щастлив?“ 

"Тя избледнява; Времето я отмива. Някога бях най-щастлив в полета след представление, преди още да съм кацнал на земята. Днес е обиграно и предвидимо. Ще ми се да повторя крилатите мигове, да затворя очи, и щом се събудя, отново да бъда осенен от същото вдъхновение. Радостта обаче, уви, изпитвам в съня, не наяве.“

Преди да възприема това, което казваше Флориан, вниманието ни беше похитено от неочаквани звуци. Към нас долетяха отсечени басови фрази, отмерено трептене на чинели, криви акорди на раздрънкано пиано и дързък вопъл на саксофон, устремен към съвършения тон. Притеглени от магнетичната музика, свихме в пресечката с лисичата стъпка на джаза, и пред нас оживя танцуващата история на световния театър. Принцове и просекини, арлекини и фантоми, подлеци и герои от древността и от бъдещето разбъркваха представите за последователност във времето и за ред сред хората. Сякаш Фестивалът отразяваше небесния карнавал на слятото Време. 

Размислите обаче последваха събитията; смайването трая само миг, преди дама с кринолин и домино през очите да ме поеме в ритъм. По тялото ми още трепти допира от движението на танца, макар да не разменихме и дума. Флориан беше издърпан от мим, или навярно мимка – нямаше как да отлича зад завесата от грим; нито имаше значение. Настанал бе празник и ние празнувахме живота, безгрижни и блажени, а над главите ни разноцветни кълбета от заря проблясваха и обагряха всичко наоколо, докато екотът ѝ разсичаше такта на джаза. В спомените ми сме радостни сред усмихнатата тълпа като оцелели след победа във война, сигурни, че най-лошото е зад гърба ни, ала нямаше война, сега разбирам, а само малки ежедневни битки със страданието и сивотата, и щом Фестивалът напуснеше града, те отново щаха да усмирят животите ни в своята сбруя.

"Фантастично е, не смятате ли, другаде това не би се случило“, подхванах, окрилен от великолепната случайност, сега съзнавам, съвсем в реда на Фестивала. 

Флориан въздъхна: "Още се впечатлявате лесно, явно ви е първи път, но не ви упреквам, фойерверките и цветовете замайваха и мен. И все пак, преди време прозрях нищетата на този суетен маскарад.“ Отначало ми се стори, че репетира монолог, но той продължи съвсем сериозно. "И артистите, и посетителите тук не помнят, че са подчинени единствено на бога, не на себе си. Забравили са, ако някога са знаели, че и вещите и славата, които ги обграждат, и стремленията, с които те заспиват, са тленни като тях самите, просто прах. Изоставили са връзката на душата с бога, а тя, душата, се е свила на точица и закърнява, страда, изгнива. Ето, вчера срещнах групичка младежи, у които, мислех, искрата на духа не бе съвсем угаснала, въпреки градуса на течността, която лееха помежду си и предложиха да споделят с мен. Помолих ги вместо това да ми покажат представление, което гледа отвъд суетността, към дълговечното. Те застанаха от двете ми страни, хванаха ме под лакът и с шумна песен ме поведоха през арките от знаменца и зиг-зага на паветата. Обнадежден се наместих в притъмнения салон и отворих очи за това, което ми беше писано да видя. Неведнъж съм бил свидетел как хората по сцените се покриват с позор; тези тук обаче се бяха самозабравили съвсем. Сякаш се усещаха богоподобни, скверняха евангелието с кощунствени песни, наричаха спасителя суперзвезда и мислеха, че могат да легнат с него като със смъртен.“

Ако бях чул историята от непознат, навярно бих се засмял с глас; изречени от Флориан обаче, тези думи ме изпълниха с тъга. Променил бе възгледите си безкрайно от дните, когато се заяви като творец на сцената; колко време ли е минало, помислих си с горчивина. Копнеех за годините, когато беше по-малко уверен, че доброто е добро, и че лошото е лошо. Флориан продължаваше своята тирада, вече фонов шум за мислите ми. 

"Но какво говориш, живял си богохулно!, внезапно го пресякох сприхаво, загърбвайки учтивостта, без да съм премислил своята реакция. Ролите ти бореха икони – забрави ли? – думите ти срутваха табута! Говореше от името на цяло поколение!“ За щастие се укротих, сега съзнавам, преди да съм изрекъл думата предателство. 

"Навярно е било така, отвърна с кратки тактове мълчание след всяка дума, но сега това ми се вижда чуждо и далечно, сякаш е било на филм, или съм го сънувал. Отдал се бях на най-нечистото скиталчество, при това пред всички; подобен грях не се изкупва. Такъв бях някога, а душата ми е жива днес. Тя не трябва да се разчленява между повече моменти, като в пъкъл. Адът е, когато душата е на повече места, отколкото тялото може да присъства“, добави Флориан.

"И отричаш своите склонности, отричаш себе си заради вярата?“ 

"Няма отрицание, няма никакво противоречие, каза, аз съм своята вяра. Вярвам, тоест, съм. Преди не вярвах в нищо, и бях точно това.“ 

"Вярваш докрай?“

"Не съществува докрай, съществото ми е вяра, вярата е собственият ми предел.“

"А ако вярваш в нещо така, както го описа, все пак го наричам докрай, как ще спреш ръката непоколебимо да посегне на неверника?“

"Вярата казва да обичаш другия като себе си, да не го раняваш, да се молиш за врага си.“ 

"А откъде знаеш какво казва вярата? От някаква книга? От това, което някой казва за някаква книга?“

"Знаеш. Затваряш очи, взираш се в незримото, и узнаваш. И вярваш.“

"Но затвориш ли очи, това, което те обгръща, не е ли слепота или безумие; можеш ли да бъдеш сигурен, че не си се отдал на чернотата?“

Флориан помълча минута, отмерена от токовете на тежките му ботуши по паважа. После заговори за тривиалности; работя ли, или творя. Разделихме се на невзрачен ъгъл, досущ като този, на който се спирам сега, докато си припомням тази среща насред града, обзет от сивота. Губя представа за себе си в пространството, всички улици сега са еднакво безлични, онзи август изтече, Фестивалът отдавна отмина.

Тогава обаче, с един от щриховете, с които Фестивалът вплита наглед несвързаните нишки на живота, на сградата пред себе си съзрях афиш за същия спектакъл, за точно този ден и час. Не ще и дума, разсмях се с глас, влизам. Прекрачих прага и надзърнах в пустия коридор, който се губеше в мъгляв мрак. Насам, насам, рязко ми подвикна някой, но щом се обърнах, не виждах откъде достигаше гласа. Насам, бързо, елате, повтори хриптящият глас, сега разбирах, отдолу. Сведох поглед към джудже, което поривисто описваше крива дъга с ръка, подканвайки ме в неопределена посока. Къде бяхте, че закъсняхте толкова, продължи с реакциите си мъничето, не можахте да сложите джобния си часовник в тази дреха ли, мърмореше сякаш на себе си. Взех го за твърде вживян разпоредител и бързо последвах неравните му крачки през слабо осветените коридори, които се разкривяваха зад тъмночервени завеси от двете страни. Хайде, бързо, насам, нямаме и секунда за губене, продължаваше той, оттук, сега вляво, после надясно... Коридорите образуваха лабиринт от остри завои, чийто зиг-заг ме замайваше. Накрая дребосъкът застана пред последния ъгъл, тук е, тук е, бързо, сочеше той с ръка зад себе си. Задъхан прекрачих завесата, където ме пое плетеница от ръце. Неусетно китките ми бяха разперени и заключени към двете страни на ярък неонов кръст. Той се вдигна във въздуха, с него и аз над земята; завесата пред мен се разполови и отдръпна, пропускайки гъстата белота на безброй светлини. Бях средоточие, усещах, на стотици погледи отвъд сиянието на прожекторите. Мощно прозвуча мажорната тържественост на няколко познати акорда и начаса разбрах къде съм, за кого ме беше взел разпоредителят – подвел се бе по дрехите навярно – и какво очакваха от мен. Та това е Фестивалът, помислих си с усмивка, и запях, и пях колкото ми глас държи, Джизъс Крайст, Джизъс Крайст, Джизъс Крайст.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт