Наум Шопов: Театърът за мен е Бог

Откъс от книгата на Георги Тошев „Наум Шопов. Бележки от един живот” по случай 90-годишнината от рождението на актьора.

"Не съм гневен заради това, което съм преживял. С гняв не можеш да се противопоставиш... Гневът не е средство. Средството е да издържиш. Да работиш колкото се може повече за себе си и върху себе си. В театъра разбираш, че работейки за себе си, ти изпращаш чрез сцената послания до хората. Слава Богу, че все още съществува това духовно пространство, този празник на човешката душа. Чудесно е, че го има театъра – това прекрасно явление в духовния живот на човека. Той е едно светло, ярко пространство. Едно изключително платно, което съдържа в себе си културата от векове назад. Чудесно е, че го има.

По повод 90-годишнината от рождението на легендарния актьор издателство Книгомания и журналистът Георги Тошев подготви биографичното издание "Наум Шопов. Бележки от един живот”, което излезе в рамките на популярната поредица "Любимци на публиката”.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности в страната, не обича да говори за себе си и не дава интервюта. Отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени. Но преди десетилетие, на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез Кольо Карамфилов се свързваотново с журналиста с думите: "Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“. Всички тези текстове-фрагменти, включени в "Наум Шопов. Бележки от един живот” са буквално последните размисли и послания, записани в болничната стая.

Филтър

Срамувам се да говоря за себе си съвсем искрено, защото не всичко в мен е чиста вода. Има много мътилка, която трябва да преодолявам, но всеки човек я има. И е длъжен да я прекара през филтъра си, преди тя да излезе през очите и езика му.

Аз съм

Аз съм на 80 години и все още играя в театъра. Какво друго е това освен благословия. Благодарен съм, че толкова дълго време се задържах на сцената. Това е дар, дар от Бога… Мисля спокойно за живота, който съм имал. Харесва ми. С всичките му трудности по пътя! Дори да не беше моята болест, знам, че един ден ще трябва да сляза от сцената. Дано бъде по-късно! Господи! Аз съм се появил на тази сцена. И все някога ще сляза от нея. Ще помоля да не отварят капака на ковчега ми. Слагат артистите във фоайето и хората минават, за да им се поклонят. Сигурно и с мен един ден ще стане така. Много обичам репликата на Фирс от финала на "Вишнева градина“: "Мина си животът. Сякаш не съм живял. Силици си нямаш вече. Нищо не ти остана. Нищо. Загубеняк...“ И Фирс пада и умира на сцената. Оказва се, че е заключен. Другите са заминали. Забравили са го… 

Моите демони

Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Той ме спаси от собствените ми демони. От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме разсипе, да ме накара да се изгубя по пътя. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им го даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Той ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е то. Станах човек благодарение на него.

Зад редовете

Нищо не може да замени приятелството на една хубава книга. Никой не може да ми отнеме Чехов, нали? Никой. Моят Чехов. Онзи, когото аз чета. Едва ли друг ще го прочете така, както аз го чета. Аз го чета по свой уникален начин. Всеки път този начин е различен. Всеки прави това. Затова книгата е велика. Защото Ти си този, който я чете. Ти виждаш в нея. Ако си достатъчно любопитен и искрен в желанието да разбереш какво стои зад редовете – значи книгата и авторът са ти приятели. Това е човекът, от когото имаш нужда. Можеш да го прегърнеш. Можеш да му дадеш от топлината, която носиш. Хората са изменчиви. А книгата е твоя. Както е твое и платното. Филмът също е твой. Защото ти го гледаш, ти го разбираш по свой начин. Много хора могат да го харесат. Има неща в някой любим филм, които те не са разбрали така, както аз ги разбирам. Или усещам. Ти можеш да го усетиш, но важното е, че и аз го усещам, нали? Филмите са големи, когато повече хора усетят нещо. Защото тогава повече хора разбират посланието, което филмът праща към зрителите.

Пазя се

Не съм имал истински приятели. Пазя се от приятелството. Страхувам се от приятелството. Ще се опитам да обясня защо. Ние бяхме петима неразделни приятели в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме първите сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели на един жур (така викахме на днешните купони) я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е. любили са се. Няколко дни след това той ми се похвали. Това беше срив за мен. Категоричен срив. Огромно огорчение, което продължавам да нося в себе си. Тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако не успееш да я смачкаш тази мъничка много любопитна подлост, ако позволиш да пръкне между взаимоотношенията на истинското приятелство, ти не си човек. Ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мен. И аз повече никога не допуснах до себе си хора, от които се страхувах, че отново ще ме излъжат в приятелството. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това като че ли вече е генетично заложено в мен. Ако допуснеш някого до себе си – може да те излъже. Може би ще го направи неволно. Но ще те излъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да ги търпя. Скъсах. И не давам възможност на онези, за които мисля, че ще ме наранят, да се доближат толкова до мен, че да поискам да се пазя от това. От всяка подлост.

Книгата може да откриете тук

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт