Oткъс от предстоящия роман на писателката, наричана новата Феранте

„Клеветата“ е най-новият роман на Роза Вентрела, чиито истории отразяват действителността на италианския Юг.

Роза Вентрела произхожда от Пулия. Специалист е по съвременна история с подчертан интерес към положението на жените през вековете. Преподава творческо писане, има изяви в областта на книгоиздаването и журналистиката. Наричат я новата Феранте и новия глас на италианския Юг, пленил критици, медии, издатели, кинотворци и читатели. Произведенията й, преведени на десетки езици, са неизменно в челото на бестселърите по света. По Storia di una famiglia perbene (2018) се снима филм. "Клеветата“ (2019) е най-новият й роман, чиито авторски права още при излизането му са продадени в 9 страни и той също ще бъде филмиран.  

 

Превела от италиански Милена Дякова

Беше лятото на 1950 година. През последните месеци Анджелина се бе променила, формите ѝ станаха ясно изразени, а лицето ѝ отслабна. И аз бях променена. Джакомо се бе съвзел от нанесените му удари, от обидите и негодуванието. Беше започнал отново да идва редовно у дома и да обядва с нас в неделя. Колкото до мен, с течение на времето усещах някакъв вътрешен вопъл, нежната мекота на едно ново, непознато и приятно безпокойство, което ме изпълваше и напираше да излезе наяве.

Една сутрин мама извади коритото, спасено от фашистките хайки, и сипа в него вода, която остави да се стопли на двора, а после я смеси с малко пепел и потопи чаршафите в нея. Правеше го два пъти в годината. В същата вода влизахме аз и Анджелина и мама търкаше силно кожата ни, за да изстърже всяка мъртва клетка.

– Моите момичета са се превърнали в жени! – възкликна, докато се радваше на младите ни розови тела. И тя бе все още красива, но годините минаваха и нейната светлина бавно гаснеше. Беше като цвете, откъснато вчера.

След банята двете с Анджелина се изтрихме с хавлиите в спалнята и всяка от нас се загледа в своята голота в огледалото. Бяхме различни. Тя имаше меки и едри бедра, леко закръглено коремче и голяма и добре оформена гръд, а аз бях слаба, с твърде широка талия в сравнение с тесните бедра и малки гърди, но с дълги и стройни крака.

– Прекрасна си! – каза ми и беше искрена. За пръв път в живота си наистина повярвах, че съм красива.

Бях убедена, че любовта, макар и тайна и изцяло моя, ще ме направи по-уязвима, а всъщност усещах, че съм по-силна, по-смела, жизнена и непоклатима. Гледайки ме в очите, Анджелина ми довери тайната си.

– Влюбих се, Тере.

Притаих дъх. Бях сигурна, че говори за Джакомо. Тяхната любов щеше да бъде официално обявена. Накратко, щяха да се оженят и да имат прекрасни деца – моите племенници, създадени от мъжа, когото обичах в самота, сред откраднати въздишки и образи в съзнанието ми, преди да заспя. Може би щях да го обичам винаги, а той щеше да обича Анджелина. Аз и той, цял живот като две части на нейната сянка.

Взе ръцете ми и ги стисна силно.

– Тереза, знам, че няма да ми повярваш, но е така. – Цялата стая се въртеше, гърдите ми сякаш щяха да се пръснат. – Влюбих се в сина на барона, в Джузепе Персонѐ.

И ми разказа от игла до конец какво харесваше в него и за удивлението, че е открила в тялото му чепатите стволове на маслиновите дървета, това здраво дърво, което пускаше корени в каменистата земя.

Джузепе Персонѐ? Краката ми се подкосиха и стаята започна да се върти около мен, без да спира. Долавях вътрешен глас, който ми нашепваше за лъжливостта на това невъзможно чувство: "Големият изяжда малкия“. Нали все така казваше баба Асунта? Ще отвори в сърцето ти дупка, голяма колкото дупката в стената на къщата на Чимирута. Когато гледаха този процеп, всички се кръстеха и молеха Исус да ги пази от дявола, защото казваха, че тази кръгла и дълбока пукнатина е дело на дявола, за да отнесе в ада душата на старата клюкарка. Тайната на Анджелина също щеше да отвори цепнатини в стените и да разпръсне отрова по уличките на селото. А дали дяволът не беше самият Персонѐ?

– Това е невъзможно, Анджелина. Знаеш го, нали? Никога няма да можеш... – Думите замряха в гърлото ми. Започнах да заеквам на всяка сричка, както като бях дете. 

Сестра ми изглеждаше огорчена. Грабна енергично роклята от леглото и се облече набързо, сякаш вече не бях достойна да споделя нищо съкровено с мен. Очите ѝ блестяха с красивата си кестенява жизненост, готови да проговорят. Видях как радостта се смесваше с ужаса в нея, както утайката в младото вино. Ако моята самотна любов ме даряваше със сила, нейната я правеше по-слаба. В преобърнатия свят, в който тя живееше, съществуваха чудеса, имаше господари и роби, които си стискаха ръцете и се хранеха на една маса, имаше млади мъже с усмивки, разкриващи бели, здрави и правилно наредени зъби като зъбите на барона. Сърцето ѝ се бе отказало от всичко на тази земя – от хляба, битките за нивите, убитите хора. Всички ние можехме да умрем. Изпепелените къщи, улиците, превърнали се в море от кал, повалените дървета – те бяха просто прах и листа, по които тя вървеше бързо и уверено.

– Анджели, как можа да го позволиш? – Гледах я невярващо, срамувайки се от своето голо тяло. Една тръпка премина по гърба ми. – А ако татко научи? Ако научи баронът?

Вдигна рамене. Беше на косъм да се разплаче, но остана непоклатима.

– И той ме обича. Сам ми го каза.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт