Винаги ще имаме сонетите на Шекспир

Сонетите на Шекспир не приличат на нищо друго, което можем да прочетем.

Поетът и преводач Кирил Кадийски потъва в потока от думи, успява да запази и предаде същността на иконичния писател и споделя:

“За мен превеждането на поезия е събуждане у читателя на ония чувства, настроения, вълнения, които той би изпитал, ако владееше съвършено езика, на който е написана творбата, ако я четеше в оригинал. Така че точен превод е не онзи, който в една или друга степен повтаря словесно оригинала, а онова ново поетическо произведение, което заживява собствен живот и извършва вече - на една нова основа - онова, което е била призвана да извърши оригиналната творба… Тук е майсторството на преводача. Големият преводач е изправен редом с автора като негов съперник. Преводът е също писане, с тая тежест, че вече не се съобразяваш само със себе си.”

43

Притворил взор, по-ясно виждам аз.

Цял ден съм гледал вeщи, къщи, хора,

но идва късен полунощен час

и в тебе, само в тебе впит е взора.

Сияние над моето възглаве

пилее твоят образ озарен;

какъв ли ще е утре той, наяве,

сред блясъка на слънчевия ден!

И казвам си: за моя смаян взор

по-светъл празник надали ще има,

да видя как в безкрайния простор

вървиш сред светлина неугасима.

 

Не си ли с мен, денят е нощ за мен,

а с мен ли си - нощта е ясен ден.

 

53

Какво ли в теб е вложено, какво,

та с хиляди лица си сред лицата;

тук всеки има свойто естество,

а ти си средище на естествата.

Опишем ли Адонис - сам блести,

но не пред твойта хубост въжделена;

и разкрасената веднъж Елена,

това - в антична дреха - пак си ти.

Говорим ли за майския цъфтеж

или за зреещото плодно лято,

все ти си - в свойта буйна младост свеж

и в зрелостта - сърце, с любов налято.

 

Лице - стотици прелестни черти,

сърце - едно в света, това си ти.

 

54

O, само как печели красотата,

щом в нея се таи и смисъл скрит.

Да, розата е прелестна на вид,

но радва ни най-вече с аромата.

И глогът като розата цъфти,

и той е като розите уханни

осеян с шипове, и той трепти

под вятъра по склонове, поляни;

но глогът - той безсмислен е, уви! -

едва ли някой тук ще го откъсне,

та мириса му свеж да долови…

А розата умира - да възкръсне!

 

Тъй, щом и твойта хубост прецъфти,

със спомените ще ухаеш ти.

 

141

Не, не очите, моето сърце

от твоя образ беше заслепено;

несъвършеното за тях лице

за него е до болка съвършено.

Не носиш радост ти и за ухото

и моят нюх съгласен е с това,

не властваш ти над мойте сетива.

Но пак, напук на ум и разум в мене,

сърцето не пропуска нито ден

пред тебе да не падне на колене

като васал пред своя суверен.

 

Да, има и сред мъките наслада:

човек от обич да греши и страда.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт