Поезия в проза

Или когато Иван Тургенев пише писма.

Иван Тургенев е един от най-блестящите писатели на руската литература. Никога няма да забравя как четох новото издание в един рейс. Когато привърших разказа “Ася”, тихо се разплаках и започнах да бърша сълзите си. Няколко човека ми хвърлиха особени погледи, но аз само кимвах и не исках да обяснявам, защото не бях сигурна дали ще разберат. Днес живеем във време, в което понякога думите са в повече, плачат и нерядко отблъскват хората. Заради това се разрових в писмата на Тургенев. И то не кои да е писма, а тези до Полин Виардо, негова близка приятелка за пред света. А всъщност жената, която принадлежи на друг, но живее години наред в сърцето на писателя. Очарователно е как между началото и края на писмата Тургенев говори уж небрежно, уж незначителни неща, но между редовете личат големи емоции, които се опитват да се скрият под дребните и маловажни делнични истории. 

По време на холера, във влакове и вагони, в тъга и в щастие, по време на пътувания… по всяко време Тургенев й пише и мисли за нея. За своята скъпа и любима госпожа Виардо.

Тургенев - Виардо ПИСМА
1979, изд. “Народна култура”
Превел от френски и руски Георги Куфов

1 ноември, 1852 г.

Не съм ви писал тези дни, но днес трябва да ви пиша… Днес е пак една годишнина и знаете ли каква? Днес стават точно девет години, откакто ви видях за първи път у вас, в Петербург, в къщата на Демидов. Помня това първо посещение, сякаш е било вчера. Беше преди обед. Не бях дошъл сам - придружаваше ме малкият майор Комаров… И все пак, макар че тази личност е ужасно смешна, винаги с удоволствие си мисля за нея; образът му събужда цял рой мисли и спомени, случаят го свързва с това толкова далечно време, за което толкова съжалявам. Чувствувам как в мен отново възкръсват впечатленията от онзи период от 1843 до 1844… Девет години! Уви! И когато станат десет, пак няма да имам повече надежда да ви видя, отколкото сега…

Wikicommons

Тук особено ми липсва едно нещо - да слушам музика; ето вече шест месеца, откакто съм лишен от нея, напълно лишен. Госпожа Тютчева, изглежда, иска да се откаже от нея; вчера с триста мъки я накарах да седне на пианото. Помолих я да изсвири финала на “Дон Жуан”. Тя разчита нотите добре и има музикален усет, но обича да се затваря в своята черупка особено след смъртта на дъщеря си. Освен това обича прекалено мъжа си и е щастлива само край него! Напомня ми понякога онези малки зелени папагали, наречени неразделни, които непрекъснато стоят един до друг. За нещастие мъжът й обича умерено музиката или по-скоро обича я, както много хора, за съвсем друго нещо, но не и за онова което е музиката в нея. Например има художници, чиято музикална наслада произтича от чувството за колорит, от хармонията на линиите и прочие. Повечето от литераторите търсят, що се отнася до музиката, само литературни впечатления; те са изобщо лоши слушатели и лоши ценители. Тютчев, който няма никаква специалност, обича в музиката само онова, което раздвижва слабо някои усещания, някои мисли в него, сиреч той я обича малко, може да мине и без нея и предпочита познатото. Никой тук не изпитва музикалния глад, който ме измъчва. Сестрата на госпожа Тютчева - млада личност, много ограничена, много сантиментална и много самодоволна - ми играе по нервите с нейните възторзи, които настъпват неизменно още при първата нота и които тя сякаш раздава съвсем топли и съвсем готови като баничките в “Жимназ”. Неговата сестра е много по-възвишена и по-сериозна натура, но малко суховата… и после повтарям - наличността на този абсорбиращ елемент - мъжът й. От всичко това следва, че съм лишен от музика. Все пак възнамерявам да отида тези дни у един от съседите ни (на петдесет версти оттук), който има цял оркестър с капелмайстор германец. Но не мога да си представя какъв би могъл да бъде един купен оркестър, тъй като този съсед е купил музикантите вкупом… Ще ви разкажа за това.

Скъпа, добра Госпожо Виардо, днес, както преди девет години, както и след още девет години… аз съм сърдечно ваш, знаете добре това!

С. Петербург

улица Италианска, дом Овсянников

Събота вечер, 6/18 март 1871 г.

Скъпа и любима Г-жо Виардо, пиша ви от квартирата на моя приятел Аненков, и ето защо. Ето вече седмица, откакто холерата, това страшно чудовище, опустошава Петербург; страхувам се от нея като от зелен дявол и последните три нощи се измъчих - тъга, безсъние, примряло сърце, студена пот и пр., и пр. Срамно е, разбира се, да бъдеш такъв страхливец, но мисля, че тук причината е чисто физиологическа, това е нещо по-силно от мен - никоя друга болест не ми вдъхва такъв ужас. Затова и главно предвид на това, че утре заминавам, Аненков ми предложи да пренощувам у него. Тук има подръка лекар, който живее тъкмо у тях, и ако се случи нещо, ще ме успокоят.

Сега е единадесет и половина, а никак не ми се спи, макар че съм много уморен. Съобщавам ви така безцеремонно всички тези подробности, защото 1/ обещах винаги да ви пиша истината; 2/ това писмо ще тръгне едва утре, само няколко часа преди собственото ми заминаване за Москва. Веднъж да стигна до там, а после, надявам се, всичко ще се нареди. Ако в Петербург положението не се подобри, може да се замине за чужбина с железница направо от Москва и дори от Орел. Защото след 26 дни аз трябва да бъда в Лондон. Ще бъде много жалко, ако ме задържат. 

Още веднъж и много внимателно прегледах текста на руския превод на романите в присъствието и с помощта на Луиз. Направихме някои промени и сега всичко ще тръгне добре. Йохансен вече ги даде за печат.

Полин Виардо

Завчера се състоя откриването на литературно-артистичния кръжок, за който, струва ми се, ви писах и идеята за който принадлежи на Рубинщайн. Избрахме комитет от 8 члена, на който е възложено да изработи нещо като проект за ежемесечни събрания. Аз станах много популярен в Петербург: вкусовете на публиката са изменчиви. На това заседание пиха за мое здраве под гръм от ръкопляскания. А същата вечер в залата на Градската дума се състоя публична лекция… за типовете в моите произведения… На лекцията имало много публика, но лекторът в края на краищата я изморил от скука. Разбирате, че не отидох да слушам как ще ми обясняват на самия мен, и въобще намирам, че можеше да се избере по-интересна и по-обща тема. Както и да е, всичко това е ласкателно, но господинът, който чете лекцията, изглежда е същински “bore”.

1 часа през нощта

Все не ми идва сън, а в стомаха, в ръцете, в краката имам най-странни усещания; всичко това е нервно и няма значение, но ми пречи да спя и дори да лежа. Не би ми се искало с мен да се случи нещо, когато съм далеч от вас… далеч от вас, не, това е невъзможно. И затова - повече не трябва да заминавам.

Какво нещастие, че, ето скоро ще стане цяла седмица, нямам писма! Надявам се, че те ме чакат в Москва - с каква жадност ще се нахвърля на тях. Това е ужасно - да не зная къде сте, какво правите…

Днес е събота… може би имате гости - вие музицирате, а аз се боря с някакви гадни фантоми, които ме държат в ноктите си…

Вчера присъствувах на публична лекция на един от нашите най-добри физиолози, Сеченов. Той обясняваше функцията на окото много ясно и научно. Аз седях съвсем близо до него - той ми предложи, като на събрат, да взема участие в някои опити…

Неделя, 9 часа сутринта

За първи път от седмица насам чудесно спах през нощта и сега съм свеж и бодър, както се следва за пътуване. От Аненков по-добър човек няма.

Утре вечер ще ви пиша пак от дома на друг приятел, Маслов, след като вече ще съм прочел писмата ви.

Хотел “Демут”, N.7

12 ч. през деня

Аз пак малко се вълнувам, но след час заминавам, а по пътя това ще мине - само да седна във вагона. И тъй, ще ви пиша утре от Москва.

Хиляди и хиляди привети на всички - на Виардо, на децата, а на вас нежно целувам ръце и оставам навеки

Der Ihrige И.Т. 

 

бюлетин

още смарт