Любов по време на холера

Откъс от една от най-любимите книги на АртАкция.

Габриел Гарсия Маркес

Флорентино Ариса от своя страна не бе преставал нито миг да мисли за нея, откакто Фермина Даса безвъзвратно го бе отхвърлила след дълга и невъзможна любов, а оттогава бяха минали петдесет и една години, девет месеца и четири дни. Нямаше нужда да отчита забравата с всекидневна чертичка на затворническата стена, защото не минаваше ден, без да се случи нещо, което да не му напомня за нея. Когато скъсаха, той беше на двадесет и две години и живееше сам с майка си, Трансито Ариса, под наем в половината от една къща на улица Вентанас, където тя от младини държеше галантерийно магазинче и където разчепкваше ризи и стари парцали, които продаваше като памук за ранените от войната. Флорентино бе единственият й син, роден от случайна връзка с видния корабовладелец дон Пио Кинто Лоайса, най-големия от тримата братя, които основаха Карибската речна компания и с това дадоха нов тласък на корабоплаването по река Магдалена.

Дон Пио Кинто Лоайса почина, когато детето беше на десет години. Въпреки че винаги се грижеше тайно за издръжката му, той никога не го припозна като свой син пред закона, нито му осигури бъдещето, така че Флорентино Ариса си остана само с презимето на майка си, макар истинският му произход да бе публична тайна. След смъртта на бащата Флорентино Ариса трябваше да напусне училище, за да работи като чирак в пощенската служба, където му възложиха да отваря торбите, да разпределя писмата и да известява на хората, че пощата е пристигнала, като вдига над входа на сградата знамето на страната, от която пристигаха писмата.

Будното момче привлече вниманието на телеграфиста Лотарио Тугут, германски емигрант, който освен това свиреше на орган в катедралата на тържествените литургии и даваше уроци по музика по домовете. Лотарио Тугут го научи на морзовата азбука и да борави с телеграфа и първите уроци по цигулка бяха достатъчни, за да продължи Флорентино Ариса да свири по слух също като професионалист. Когато на осемнадесетгодишна възраст се запозна с Фермина Даса, той беше най-търсеният младеж в своята социална среда, танцуваше най-добре модерните танци, рецитираше наизуст сантиментални стихове и беше винаги на разположение на приятелите си да прави серенади на годениците им със соло цигулка. Още оттогава беше мършав, с коса като на индианец, прилепена с миризлива помада, и носеше очила за късогледство, които подсилваха беззащитния му вид. Освен дефекта на зрението страдаше от хроничен запек, заради който цял живот си правеше разслабителни промивки. Имаше един-единствен строго официален костюм, наследен от покойния му баща, но Трансито Ариса го поддържаше така добре, че всяка неделя изглеждаше нов. Въпреки мършавия му вид, необщителност и мрачно облекло момичетата от неговата среда тайно хвърляха чоп коя да остане с него, а и той участвуваше в играта с коя да остане, до деня, в който видя Фермина Даса и се свърши с невинността му.

Беше я видял за първи път един следобед, когато Лотарио Тугут му поръча да отнесе телеграма на някой си Лоренсо Даса, с неизвестен адрес. Откри го близо до Евангелската градина, бе една от най-старите къщи, полурухнала, чийто вътрешен двор приличаше на манастирска градина, беше буренясал и с каменен фонтан без вода. Флорентино Ариса не долови никакъв човешки шум, когато последва босата слугиня по сводестия коридор, където имаше още неразтворени сандъци и зидарски инструменти сред разсипана вар и струпани торби цимент, защото в къщата се правеше основен ремонт. В дъното на двора имаше временен кабинет, в който, седнал зад бюрото, спеше следобедния си сън един много дебел мъж с къдрави бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. Казваше се действително Лоренсо Даса и не беше много известен в града, защото бе пристигнал преди по-малко от две години, пък и не се славеше с много приятели.

Пое телеграмата, сякаш беше продължение на злокобен сън. Флорентино Ариса погледна мъртвешките му очи с нещо като служебно съболезнование, забеляза несигурните му пръсти, които се мъчеха да счупят печата, страха на сърцето, виждан толкова пъти у толкова получатели, които свързваха телеграмите единствено със смъртта. Когато я прочете, човекът си възвърна самообладанието. Въздъхна: "Добри вести.“ И подаде на Флорентино петте реала за услугата, показвайки му с облекчената си усмивка, че нямаше да му ги даде, ако вестите бяха лоши. После силно стисна ръката му на сбогуване, нещо съвсем необичайно към раздавач, а слугинята го изпрати до пътната врата не толкова за да му показва пътя, колкото за да го следи. Върнаха се по същия път, през сводестия коридор, но този път Флорентино Ариса усети, че в къщата има още някой, защото в светлото пространство на двора звучеше женски глас, който повтаряше урок по четене. Като минаваше край един прозорец, видя шивалня, а в нея една възрастна жена и едно момиче седяха на два съвсем сближени стола и заедно следяха четивото в една книга, която жената държеше разтворена в скута си. Стори му се доста странна гледка: дъщерята учи майката да чете. Заключението му беше неточно само отчасти, защото жената беше леля, а не майка на момичето, въпреки че я беше отгледала също като майка. Те не прекъснаха урока, но момичето вдигна очи, за да види кой минава пред прозореца, и този случаен поглед даде началото на един любовен катаклизъм, който половин век по-късно още не беше свършил.

Флорентино Ариса успя да узнае за Лоренсо Даса само това, че бе пристигнал от Сан Хуан де ла Сиенага с единствената си дъщеря и с неомъжената си сестра, малко след епидемията от холера, и които го бяха видели да слиза от кораба, не се съмнявали, че идва тук, за да остане, защото докарал всичко необходимо за една добре уредена къща. Съпругата му починала, когато дъщерята била съвсем малка. Сестра му се казваше Есколастика, беше на четиридесет години и изпълняваше обета на свети Франциск, като ходеше по улиците с расо, а вкъщи — само с връвта около кръста. Момичето беше на тринадесет години и се казваше като починалата си майка: Фермина.

Предполагаше се, че Лоренсо Даса е заможен човек, защото живееше добре, без да е известна професията му, и беше купил в брой къщата в квартал Лос Еванхелиос, чийто ремонт навярно му е струвал двойно повече от онези двеста златни песос, които бе платил за нея. Дъщерята учеше в колежа "Въведение Богородично“, където от два века насам госпожиците от доброто общество научаваха занаята и изкуството да бъдат грижовни и покорни съпруги. През колониалните времена и през първите години на Републиката там приемаха само издънките на знатни родове. Но старите фамилии, разорени от Независимостта, трябваше да се примирят с действителността на новите времена и колежът разтвори вратите си за всички кандидатки, които можеха да заплатят, без да се изискват грамоти за благороднически титли, но със същественото условие да са законни дъщери от католически бракове. Независимо от това беше скъп колеж и самият факт, че Фермина Даса учи в него, вече беше показател за икономическото състояние на семейството, но не и за социалното му положение. Тези вести окрилиха Флорентино Ариса, защото означаваха, че прекрасната девойка с бадемови очи е достижима за мечтите му. Но много скоро строгият режим на баща й се разкри като непреодолима пречка. За разлика от другите ученички, които отиваха на училище на групи или придружени от някоя по-голяма слугиня, Фермина Даса ходеше винаги с леля си — стара мома, и държането й показваше, че не й се разрешават никакви отклонения.

Та по този невинен начин Флорентино Ариса започна потайния си живот на самотен ловец. От седем часа сутринта той сядаше сам на най-притулената пейка в градината и се преструваше, че чете книга със стихове в сянката на бадемовите дървета, докато видеше да минава непристъпната девойка с униформата на сини черти, чорапи с жартиери до коленете, мъжки обувки с кръстосани връзки и дебела плитка на края с панделка, която се, спускаше по гърба й до кръста. Вървеше бързо, с кръстосани ръце притискаше до гърдите чантата с книгите, а походката й на сърна я правеше да изглежда недосегаема за гравитацията. Редом с нея крачеше с големи усилия лелята в кафявото расо и връв на свети Франциск и не оставяше никаква пролука за приближаване. Флорентино Ариса ги виждаше да минават на отиване и връщане четири пъти на ден и веднъж в неделя, на излизане от тържествената литургия, и му стигаше само да види момичето. Малко по малко започна да я идеализира, да й приписва недоказуеми добродетели, въображаеми чувства и след две седмици вече не мислеше за нищо друго освен за нея. И така реши да й изпрати едно кратичко писъмце, изписано от двете страни с красивия му почерк на писар. Но го носи няколко дни в джоба си, размишлявайки как да й го предаде, а докато измисли, изписваше по още няколко страници, преди да си легне, така че първоначалното писмо взе да се превръща в речник на славословия, вдъхнати от книгите, които бе научил наизуст от дългото четене, докато чакаше в градинката.

Търсейки начин да предаде писмото, той се опита да се запознае с някои ученички от колежа, но те бяха твърде далеч от неговия свят. Освен това след дълго премисляне реши, че не е благоразумно някой да узнае за стремленията му. Все пак успя да научи, че Фермина Даса била поканена на съботен бал няколко дни след пристигането им в града, но баща й не й разрешил да отиде с категоричната фраза: "Всяко нещо с времето си.“ Писмото съдържаше вече шестдесет страници, изписани от двете страни, когато Флорентино Ариса не издържа повече гнета на своята тайна и я разкри докрай на майка си, единствения човек, на когото понякога се доверяваше. Трансито Ариса се трогна до сълзи от наивността на сина си в любовните работи и се опита да го напъти със своята просветеност. Първо тя го убеди да не предава този лиричен свитък, с който щял да уплаши момичето на своите мечти, защото, предполагаше тя, то е толкова зелено, колкото и той, в любовните дела. Първата стъпка, каза майката, е да направи така, че тя да се досети за неговия интерес, за да не я смути обяснението му в любов и да има време да помисли.

— Но главното е — каза му тя, — че първо трябва да превземеш не нея, а лелята.

Двата съвета несъмнено бяха мъдри, но закъснели. В действителност, от деня, когато Фермина Даса се разсея за миг от урока по четене, който даваше на леля си, и вдигна поглед да види кой минава по коридора, Флорентино Ариса я бе впечатлил с излъчването си на беззащитност. По време на вечерята баща й бе говорил за телеграмата и така тя научи какво бе правил Флорентино Ариса в дома им и с какво се занимава. Тези новини засилиха интереса й, защото за нея, както и за толкова други хора от онова време, изобретяването на телеграфа имаше нещо общо с магията. Така че тя позна Флорентино Ариса веднага щом го видя да чете под дърветата в градината, но не изпита никакво вълнение, докато лелята не й обърна внимание, че той стои там вече от няколко седмици. После, когато почнаха да го забелязват на излизане от неделните литургии, лелята се увери окончателно, че всички тази срещи не могат да бъдат случайни. Каза: "Не ще да е заради мен цялото това безпокойство.“ Защото въпреки суровото й държане и расото й на покаяница най-големите добродетели на леля Есколастика Даса бяха инстинктът за живот и склонността към съучастничество и само мисълта, че някой мъж се интересува от племенницата й, предизвикваше у нея неудържимо вълнение. Фермина Даса все още бе далеч дори от самото любопитство към любовта и едничкото, което й внушаваше Флорентино Ариса, бе известно съжаление, защото й се стори, че е болен. Но леля й каза, че трябва да си живял дълго, за да познаваш истинската същност на мъжа, и бе убедена, че тоя, дето седеше в парка, за да ги види, като минават, може да е болен само от любов.

Леля Есколастика бе истинско убежище на разбиране и обич за самотната дъщеря от един брак без любов. Тя я беше отгледала след смъртта на майка й, а спрямо Лоренсо Даса се държеше повече като нейна съучастница, отколкото като леля. Така че появата на Флорентино Ариса стана за тях едно от многобройните забавления, които двете измисляха, за да развличат дългите часове на скука. Четири пъти на ден, минавайки през Евангелската градина, те бързаха да открият с мигновен поглед мършавия, стеснителен, нищо и никакъв часовой, почти винаги облечен в черно въпреки жегата, който се преструваше, че чете под дърветата. "Ето го“, казваше която го откриеше първа, сдържайки смеха си, преди той да вдигне поглед и види двете тъй далечни от неговия живот строги жени, които пресичаха градината, без да го погледнат.

— Горкичкият — каза веднъж лелята. — Не смее да се приближи, защото съм с теб, но някой ден ще опита, ако намеренията му са сериозни, и тогава ще ти връчи писмо.

Предвиждайки всякакви препятствия, тя научи момичето на знаците с пръсти, незаменимо средство за общуване при забранената любов. Тези безобидни, почти детински хитрини предизвикваха у Фермина Даса едно ново любопитство, но месеци наред не й хрумна да отиде по-далеч. Така и не разбра кога забавлението се превърна в мъчителен копнеж и кръвта й сякаш се разпенваше от нетърпение да го види, а една нощ се събуди ужасена, защото го видя да я гледа в тъмното, застанал до леглото. Тогава с цялата си душа пожела да се изпълнят предвижданията на лелята и молеше бог в молитвите си да му даде смелост, та да й връчи писмото, само за да узнае какво пише в него.

Но молбите й не бяха чути. Напротив. По същото време Флорентино Ариса се изповяда пред майка си и тя го разубеди да й предаде седемдесетте листа със славословия, така че Фермина Даса продължи да чака до края на годината. Копнежът й се превръщаше в отчаяние колкото повече наближаваше декемврийската ваканция, защото покой не намираше да се пита какво ще прави, за да го вижда и за да я вижда той през трите месеца, в които нямаше да ходи на училище. Тази неизвестност продължаваше и в коледната нощ, когато я разтърси предчувствието, че той я гледа през тълпата на коледната служба, и това вълнение препълни сърцето й. Не посмя да обърне глава, защото бе седнала между баща си и леля си и трябваше да положи върховни усилия, за да не забележат смущението й. Но в суматохата на излизане го почувствува така близко и ясно в тълпата, че някаква неудържима сила я накара да погледне през рамо, когато напускаше храма през централния кораб, и видя на две педи от очите си неговите ледени очи, мъртвешки бледото му лице, устните, вкаменени от страх пред любовта. Объркана от собствената си дързост, тя се вкопчи за ръката на леля Есколастика, за да не падне, а лелята усети ледената пот на ръката й през дантелената ръкавица и я подкрепи с незабележим знак на безусловно съучастие. Посред тътена на ракети и барабани, посред пъстрите фенери, окачени по вратите, и пламенните пожелания на хората за мир на земята, Флорентино Ариса броди като сомнамбул до разсъмване, виждайки празника през сълзи, зашеметен от халюцинацията, че той самият, а не бог се бе родил тази нощ.

Делириумът се усили следващата седмица, когато един ранен следобед той мина без никакви надежди покрай къщата на Фермина Даса и видя, че тя и лелята са седнали под бадемовите дървета при портала. Беше повторение под открито небе на картината, която бе видял първия път в шивалнята: момичето даваше урок по четене на лелята. Но Фермина Даса изглеждаше променена без ученическата униформа. Бе облечена с ленена туника с много гънки, които се спускаха по раменете й като пеплум[1], а на главата си бе сложила венец от естествени гардении, които й придаваха вид на коронована богиня. Флорентино Ариса седна в парка на място, където беше сигурен, че го виждат, но този път не прибягна до престореното четене, а остана с разтворена книга и очи, втренчени в девойката видение, която не му отвърна с ни един поглед поне от милост.

Отначало помисли, че урокът под бадемовите дървета беше случайна промяна, дължаща се може би на безкрайните ремонти в къщата, но през следващите дни разбра, че Фермина Даса щеше да бъде там, в обсега на погледа му, всеки следобед в същия час през трите ваканционни месеца, и тази сигурност му вдъхна нов кураж. Нямаше впечатление, че го виждат, не забеляза никакъв знак на интерес или на отхвърляне, но безразличието на момичето излъчваше някакво особено сияние, което го насърчаваше да постоянствува. Неочаквано един следобед в края на януари лелята остави ръкоделието си на стола и остави племенницата сама при портала сред морето от пожълтели листа, нападали от бадемите. Насърчен от безразсъдното предположение, че това беше уговорена случайност, Флорентино Ариса пресече улицата и застана пред Фермина Даса, и то тъй близо до нея, че усети забързаното й дишане и аромата на цветя, по който щеше да я разпознава до края на живота си. Заговори й с вдигната глава и с такава решителност, каквато щеше да има отново едва половин век по-късно, и то по същата причина.

— Единственото, за което ви моля, е да приемете едно писмо от мен — каза й той.

Не беше гласът, който Фермина Даса очакваше да чуе от него: беше ясен и овладян, нямаше нищо общо с вялите му маниери. Без да отделя поглед от бродерията, тя отвърна: "Не мога да го приема без разрешение от баща ми.“ Флорентино Ариса потръпна от топлината на гласа й, чиито приглушени звънчета нямаше да забрави до края на живота си. Но успя да запази самообладание и веднага реагира: "Издействувайте го.“ После смекчи заповедта с молба: "Това е въпрос на живот и смърт.“ Фермина Даса не го погледна, не прекъсна бродерията, но решението й открехна вратичка, в която се побираше целият свят.

— Идвайте тук всеки следобед — му каза тя — и чакайте да сменя стола си.

Флорентино Ариса разбра какво искаше да каже чак следващия понеделник, когато видя от пейката в парка все същата сцена, но с една промяна: щом леля Есколастика влезе в къщата, Фермина Даса стана и седна на другия стол. Флорентино Ариса, с бяла камелия в петлицата на сюртука си, прекоси улицата и застана пред нея. Каза: "Това е най-великият момент в живота ми.“ Фермина Даса не вдигна поглед към него, а се огледа наоколо и видя пустите улици в задуха на сушата и вихрушка от мъртви листа, гонени от вятъра.

— Дайте ми го — рече тя.

Флорентино Ариса мислеше да й донесе седемдесетте изписани листа, които вече можеше да изрецитира наизуст от толкова препрочитане, но после реши да напише кратка, сдържана и ясна бележка, в която обещаваше само най-същественото: своята вярност независимо от всякакви изпитания и своята любов завинаги. Извади писмото от вътрешния джоб на сюртука си и го поднесе пред очите на тъжната бродирачка, която още не се бе осмелила да го погледне. Тя видя синия плик да трепери във вцепенена от ужас ръка и вдигна гергефа, за да остави той писмото, защото не биваше да позволи и на нея да й проличи треперенето на пръстите. И ето какво се случи точно в този миг: едно птиче се разпърха в клоните на бадемовото дърво и се изцвъка право върху бродерията. Фермина Даса дръпна гергефа, скри го зад гърба си, за да не разбере той случилото се, и го погледна за първи път с пламнало лице. Флорентино Ариса стоеше невъзмутим с писмото в ръка и каза: "Нищо, на късмет е.“ Тя му благодари с първата си усмивка, почти изтръгна писмото от ръцете му, сгъна го и го скри в корсажа си. Тогава той й подаде камелията от петлицата си. Тя отказа да я приеме: "Това е годежно цвете.“ И веднага, осъзнала, че времето й свършва, се прикри зад благоприличието.

— Сега си вървете — каза му — и не идвайте повече, докато не ви известя.

Когато Флорентино Ариса я видя за първи път, майка му разбра, преди той да й разкаже, по това, че стана мълчалив, загуби апетит и по цели нощи се въртеше в леглото, без да заспи. Но когато почна да чака отговора на първото си писмо, страданието му се усложни със зеленикаво разстройство и повръщане, загуби чувство за ориентация и внезапно му се завиваше свят, та майка му изпадна в паника, защото състоянието му не приличаше на смущенията на любовта, ами на опустошенията от холерата.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт