Религията на фалша
Силвия Недкова за отминалото време на фалшивите новини. Прочетете защо...
Разговорът за фалшивите новини става все по-активен. Твърде късно. Вече отмина времето на фалшивите новини, влязохме в създадената от тях фалшива реалност. Дъвчем причината, която отдавна е довела до следствие, за което все още сме слепи.
Но нека все пак почна отначало.
Фалшивите новини и факти се появиха отдавна, тихомълком. Колкото и парадоксално да звучи, пръв техен преносител беше демократично-отворената Уикипедия, едно от чудесата на нета, свръхенциклопедията, която е справочник за всичко. Но масовият потребител на този "извор на безкрайно познание“ всъщност редовно пренебрегва факта, че Уики е само преносител на информация, въведена от обикновени хора с различни нива на компетентност и свободно време. Няма експертен екип по света, на когото да е по силите да провери всички статии и да гарантира тяхната точност и изчерпателност. А липсата на изчерпателност също може да е пречка за истината, нали разбирате.
Всъщност Уикипедия разврати човечеството, като му отне усещането за респект пред ерудицията. Днес познанието е оставено на смарт устройствата, мозъкът е освободен от необходимостта да го съхранява. Ако това беше сценарий за филм, щяхме да разберем драматургията – освободено е пространство в личния ни хард диск, където да се инсталира новата реалност.
И тя се разполага удобно, вече е превзела основните точки на общественото съзнание. Това е психологическият ефект – личен и социален – от фалшивата информация.
След Уикипедия последва превземането на новинарските потоци. Всъщност телевизията отдавна копае в този канал, но интернет развърза ръцете на подмяната. Спомнете си филма "Да разлаем кучетата“ от 1997 г. В него PR екип на американски президент създава фалшива война, чиста лъжа, в която вярва цялото общество. Имало е предупреждения, но явно сме ги подминавали.
Днес е късно. Разрушена е самата основа на вярата в реалността. В живота ни съжителстват истини и лъжи, а ние все още се осланяме на нестабилния си усет за истинност, за да ги различаваме. Истински критерии за отсяване няма – всичко подлежи на фалшифициране. Видеодоказателствата лесно могат да се фабрикуват, снимките отдавна не са документи – фотошопът ги лиши от достоверност. Всичко може да бъде изкривявано – леко, сериозно, докрай, все едно – подмяната тече неумолимо.
Една от причините да знаем за нея, но да не я забелязваме, е простичка. Вниманието ни е насочено към очевидните, груби фалшификати. Към новини от типа "Извънземни превзеха МОЛ“ или "Данъчни подгониха новородени“. Докато се възмущаваме гръмко от тях, доволни, че сме разобличили лъжата, край нас се сипят тънко променени, незабележимо изкривени, почти истински фалшификати. Думи, откъснати от контекст, които звучат различно. Една неправилно преведена фраза, която променя цялото значение. Снимка, която предизвиква съчувствие по повод определено събитие, а всъщност е заснета другаде.
Толкова свикнахме с тях, че приемаме за нормално истината да бъде защитавана чрез фалшификати. Случаят Бабченко е очеизбождащ пример за това. И никакви оправдания с висша цел не могат да бъдат използвани, защото лъжата не може да бъде оправдана. Целта не оправдава средствата, обратното е фашизъм.
Една от тайните на фалшивките в хибридната война е психологическото въздействие. Човешкото съзнание е устроено така, че приема за истина първата информация. Опроверженията са само почистване на вече нанесена рана. Емоцията, родена от лъжата, остава, дори когато разумът е поставил нещата на мястото им. Оттам идва истинността в оня така цитиран виц за откраднатата-намерена лъжичка, след която все пак остава неприятно чувство. Подозрението е по-силно от доверието. Съзнанието, особено по нашите географски ширини, е програмирано да бъде скептично към добрата новина. И предпочитаме да вярваме в негативното, защото се очаква това да ни предпази от разочарование или болка по-късно.
Подменихме и въпросите, чрез които различаваме истината от лъжата. Въпросът "кой“ замени с плашеща категоричност въпроса "защо“. Първо поглеждаме кой говори. После съдим според личното си отношение към човека, а не към факта. Това ни разделя повече, отколкото предполагаме. И ни връща в древното, уж смешно разделeние на горна и долна махала. Добрият и мъдрият за едни е лош и глупав за други. Защото съдим хората едностранчиво, а това води и до едностранчиво отношение към думите им. Избираме си на кого да вярваме. Дори най-интелигентните сред нас го правят. Особено те. Защото жаждата за липсващата истина е толкова голяма, че събужда почти религиозно чувство – същото като жаждата за липвсващия бог. И тогава, в опит да се задържим на краката си, избираме жреците си, намразваме чуждите. Гледаме първо дали този, който говори, е боядисан в нашите племенни цветове, после го слушаме и не го подлагаме на съмнение, за да не останем изолирани. Ако някой от "враговете“ каже истина, няма да я чуем, защото не правдата търсим, а принадлежност.
Не е преувеличение, че сме превърнали истината в божество. И че вървим към нея сред заблуди – като при всяка религия. А божества, знаем, няма. Има един изтласкан в дъното на битието ни Бог, който би трябвало да бъде кантар за съвестта. Но не е. И съвестта ни вече е заменена с ярост и племенни ритуали.
За да изляза от отвлечените понятия, ще се опитам да вляза в конкретни примери. Бихте ли повярвали на Путин, ако каже, че бялото е бяло? Убедена съм, че не. И аз не бих. Но бялото няма да стане черно, само защото един тоталитарен диктатор е казал очевидна истина.
Има нещо много сбъркано в това.
Лично аз просто ще се примиря. Надеждата ми за нормалност в старомодния смисъл е мъртва.
коментар Силвия Недкова статия