Българин, петдесетгодишен тийнеджър, в депресия

Мария Касимова-Моасе си представя обществото ни като свъсен добряк на средна възраст, който говори като Григор Вачков в “Мъжки времена” и се казва Димитър

Има едно полезно упражнение в комуникационни умения, според което, за да усетиш една аудитория или маса от хора, трябва да се опиташ да си я представиш като един човек. Да го видиш в детайли - от кой пол е, как изглежда, какъв характер има, какви са му заниманията и хобитата, как се изразява и дори как се казва. Целта на подробното обрисуване на един масов образ, чрез вакуумирането му в един конкретен, е не толкова да го опознаем, колкото да го усетим емоционално. После, след като е минало през емоция и е станало лично, едно отношение може да бъде изградено като рационално по-лесно. 

Някога като че ли имах много по-ясна и стабилна представа за това какъв е народът, от който съм част - българският. Добре подплатена от училищната възпитателна политика и водещата тогава партийна линия, разполагах с цялата система от народни добродетели, на които ни учеха. Най-общо казано, представях си го като мъж на средна възраст, набит, едър, малко свъсен, но интересен и добряк, със здрави ръце и много умения, който говори като Григор Вачков в “Мъжки времена” и се казва Димитър. Ей това беше моята представа за моя народ. Знаех, че сме героична нация, че сме запазили християнството и донякъде традициите си, че сме малка, но своеобразна група от хора, които в онези години възприемах с чувство на родствена близост. То тогава и непознатите на улицата ни бяха “чичо” и “леля”, а и като цяло хората наистина живееха с усещането за своеобразна общност. Или поне на мен, детето, така ми се е струвало. 

С порастването полека навлизах в системата и с всяка самостоятелна стъпка по-натам разкривах характера на обществото, което я поддържаше. И по едно време, точно когато трябваше като сериозен човек на средна възраст да съм съвсем наясно какъв е манталитетът на групата хора, от която ми е отредено да съм част, се обърках. Обърках се така, както се объркваш, когато един ден детето ти вдигне скандал без причина, тръшне вратата под носа ти и от другата й страна изкрещи, че те мрази. Стоиш там, на средата на живота си, около теб някакви стени се пропукват, а ти не знаеш сега какво да правиш - да почукаш на тая врата ли, да я ритнеш ли, да почакаш ли малко или и ти да вдигнеш скандал. 

В последно време имам чувството, че обществото, в което живеем, е ето този тийнейджър. И колкото повече съотнасям поведението му с това на хората в тази възраст, толкова повече се убеждавам, че то е пубер. И с добрите, и с изнервящите черти на своя буен характер. 

Кои сме ние или проблемът с идентичността 

В основите на съвременната психология и социология важно място заема теорията за психосоциалното развитие на индивида на американския учен от германски произход Ерик Ериксон. Най-общо казано, той описва осем периода в това развитие: 

Първи - на доверие срещу недоверие (от раждането до година и половина). 

Втори -  на автономия срещу съмнение (от прохождането до три години). 

Трети - на инициатива срещу вина (между три и шест години). 

Четвъртия - на трудолюбие срещу малоценност (6-12 години)

Пети - на идентичност срещу объркване на ролите (времето на юношеството и пубертета)

Шести - на интимност срещу изолация  (зрялата възраст)

Седми - на възпроизводителност и стагнация (по време на създаването и съществуването на семейството - откъм 25-тата до 65-тата година)

Осми - на удовлетворение срещу отчаяние (в т.нар. Трета възраст). 

Ако си представим, че обществото може някак да се вакуумира в образа на един човек и приложим към него ето тази типология, то този човек ще се окаже именно в петия стадий на търсене на идентичност срещу объркване на ролите. То не е като ние, българите, да нямаме собствена идентичност - имаме си я, при това от едни тринайсет века насам. Проблемът е, че не я познаваме и затова я мислим за липсваща. А не я познаваме, защото не се образоваме, не учим за нея. Липсата на интелектуално усилие да я разберем обаче не елиминира нуждата от това да се усещаме част от цяло. Нито пък може да тушира стремежа да изразим и индивидуалността си. Като не подплатим тези нужди с осъзнат процес на учене, съпоставяне и мислене, попадаме във водовъртежа на бързооборотната псевдо-история. И на свой ред я захранваме и легитимираме, като усвояваме и разпространяваме нейните добре овкусени, фалшиви версии за корените ни.

Така вместо да се гордеем с реално случили се исторически събития, които са си достатъчно героични и исторически значими, ние се спускаме по пързалката на стиропорния патриотизъм и неговите бутафорни монументи. А оттам към вички конспиративни теории пътят е асфалтиран. 

Нуждата от образи

Като почнем от Аспарух и стигнем до Тодор Живков (който полека-лека също взе да се превръща в положителна историческа легенда, при това пред очите на нас, които помним фалша на управлението му) историята ни се оказва пренаселена с герои. Ако не са царе, ще са хайдути. Ако не са хайдути, ще са обикновени бабаити - важното е да има Крали-Марковци в изобилие, че да се бием в гърдите за сила и непобедимост. Като не си познаваме истинските герои, измисляме някакъв общ героичен образ на “българина”, който да ни покрива всички критерии за суперчовек. Нагиздваме го с народна носия, задължително му лепваме по някоя “отколешна традиция” и го пускаме като маркетингов продукт. Нито е вярно, нито е необходимо. Имаме царе и държавници, които са променяли европейската история. Имаме книжовници, които са осмислили славянския свят и православието по различен начин. Имаме най-обичаните и споменавани образи на Раковски и Бенковски, Захари Стоянов и Каблешков, Ботев и Левски. Но вместо да учим и знаем истинските им исторически стъпки, предпочитаме да си ги провесим като образи наоколо - я на плажна кърпа, я на фанелка, я на татуировка. И толкова. Като тийнейджър, който в един прекрасен ден си е облепил цялата стая с плакати на свои идоли, за да отъждествява стремежите си с романтичната си представа за техните постижения. 

Шизофреничното поведение и категоричността, възприемана като позиция

Зрелостта на едно общество може да се провери чрез темите и нивото на дебатите в него. Не помня един дебат у нас, който да не е свършил с общо взаимно оплюване и ясно изразено желание да се залеем с катран, да се наръсим с кокоши пера и после да се подпалим едни други. Всеки спор е повод за диаметрално разделение и окопаване в противоположни лагери. Оттам стрелбата е с всички средства - обиди, компромати, намеци, натвърди и пламенни псувни. Да напсуваш някого или да го контрираш ad hominem, е най-сигурното доказателство за липса на аргументи. Аргументи липсват на незнаещите и необразованите. Така че, пак стигаме до темата за знанието и интелигентността. На един тийнейджър му е простено да ги няма - проблемът е, ако у него точно в този период на израстване не се породи потребност да ги придобие и развива. 

В българското общество, смея да твърдя, подобно стремление, колкото и плахо и хилаво да е то, все пак съществува. Докато израсне в умение за слушане и разсъждение обаче ще мине много време и много бури. Дотогава диалог не може да се случи. Дотогава поривът на незрелия да се доказва и самодоказва публично ще разчита на изтървана емоционалност, преекспонирани реакции и обикновен инат, не на логика. 

Младите хора са доста по-безкомпромисни от зрелите. В изявленията им около темата за ценностната им система обикновено винаги присъства мотивът “аз не правя компромиси”. Много е ефектно като изказване. И твърде неефективно като поведение. Защото от такава позиция не е произлязла нито една смислена революция. Ясно изразената черта “скатаване” в нашето съвременно българско общество го доказва. Може би тя е единственото, с което то наистина не прави компромиси.  

Добра душа в несъразмерно тяло 

Дългогодишните ми наблюдения над нашия народ са ме научили на търпение и вглеждане. Затова въпреки че си е истински пубер по поведение, съвременното ни общество всъщност не бива нито да се демонизира, нито да се презира като несъстоятелно. То е такова, каквото е. Като детето ти, което от мило и добро същество в един момент се превръща в намусен, критикуващ и мразещ света тийнейджър. Тази негова трансформация не те кара нито да го обичаш по-малко, нито да не искаш повече да ти е дете. Е, понякога може и да ти мине такава мисъл през главата, но понеже няма как практически това да се случи, се примиряваш. Както казваше Любен Дилов-баща, “И да се гордея, и да не се гордея, че съм българин, все ще съм си българин, затова по-добре да се гордея”. Така че преглъщаме настроенията на незрелия човек (нали си е наш) и продължаваме да опитваме някъде и за нещо да намерим общия ни език. Има го, просто се налага да чакаме търпеливо, да обясняваме спокойно и да не се поддаваме на шумните му провокации. С любов да наблюдаваме неадекватните движения на несъразмерните му крайници и кротко да разчистваме стъклата от неудобните тези, които гневно е изпотрошил. Особено трудна мисия - и като майка, и като гражданин го казвам. 

“Да се държиш като тийнейджър, когато си на петдесет, се нарича депресия”.

Наскоро попаднах на това анонимно изявление в едно чуждо политическо списание. Всъщност драмата с незрялото поведение на обществото ни идва точно от подобно несъответствие между реална възраст и поведенчески модел. То има претенцията да е възрастно и идея си няма, че именно в упорството си да бъде приемано за такова, си личи какъв е пубер. Оптимистичната новина е, че не само нашата малка седем милионна група човеци реално е в тази крехка ментална възраст. Незрели са още доста общества и по-голямата част от тях също като нас не го осъзнават. А като си припомним, че става дума за цели общества, не за единици хора, проблемът става по-сериозен. Защото на хлапето юношеството му ще премине за няколко години и ще, не ще, ще порасне.

В обществото обаче такава гаранция няма. Затова и нашето е заприличало на рипащ на всичко незначително и засягащо честта му юноша, вмъкнат в умореното тяло на един живял и препатил петдесетгодишен мъж, който не иска да си признае, че е време да порасне.

Защото от много дълго е в депресия. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт