(Раз)личните истории от 90-те
Сборникът с разкази „Истории от 90-те“ на издателство ICU ни кани на разходка из забравените кътчета на душите ни.
Поредицата с тематични антологии на ICU Publishing прегръща в себе си книги, които са много лесни за обичане. Погалват нежно най-деликатните кътчета от душите ни, карат пулса да се покачва и най-вече съумяват ненатрапчиво да ни накарат да погледнем вътре в себе си. Да надникнем в онова скришно кътче, в което грижливо са сгънати всичките ни тъги и емоции. До този момент подреждахме старателно багажите и куфарите на братята ни и не пуснахме бащите да си тръгнат. Защото те просто никога не си отиват. Не си отиват и историите от 90-те. Различни и лични, те са там. Във всеки един от нас. И колкото и пъти да си ги разказваме с прислада, толкова пъти все топли някак. Топли отвътре.
Днес в ръцете си държим “Истории от 90-те” и не говорим за онези 30 години преход, а за свободата от близкото минало, за спомените, музиката, любовта тогава и любовта днес, за софийските улици, клубовете, тайните щастия и забранените западни радости, за мечтите, миналото, надеждите, бабите… Припомняме си Синьото, Ах, Мария, Витамин Б, москвич Алеко, касетките и онзи стар Созопол. Яздим бурята през страниците с думи и си припомняме себе си от преди.
В книгата тихо и с изящна носталгия говорят Мирослава Кацарова, Велина Минкова, Митко Новков, Силвия Недкова, Десислава Желева, Ангелина Александрова и още… Милена Делева ни казва: “Изтанцувахме го Прехода”, Десислава Желева ни напомня, че любов и загриженост се изразяват с любов и загриженост, а Евгени Димитров ни говори във фоторазкази. Всяка една история е отделна вселена. Много далечна, защото е чужда, но и много близка, защото всички сме били там и помним. Всеки по различен начин, всеки със своето усещане. Но някак всички заедно.
Невена Дишлиева-Кръстева е момичето, което успява да ни дарява с книги, от които да плачем. Грижи се да държим в ръцете си истории, от които сърцата ни да бият учестено и понякога след последната страница не остава нищо друго, освен това да се скрием тихо в някой ъгъл и да плачем неутешимо, докато емоцията не излезе през сълзите… Защото личното минало винаги е сантиментално, важно, малко тъжно и много романтично. А през общото все стигаме до частното.
90-те са особено време, дето всеки помни по свой начин и всяка “чужда” история от онзи период с лекота може да влезе право в сърцето и да стопли душата, превръщайки се в лична. Усещане за заедност пропълзява по гърба при всяко споменаване на прехода и на онази паметна дата, на която вратите на всичките ни къщи се отвориха и вътре нахлу топлия вятър на свободата. Чувството да си говорим за прехода е като чувството, че се прибираме в стара къща от детството, където всички сме живели заедно и тайничко сме си предавали касетки със забранена музика, ровили сме в кутиите за бижута на бабите, обичали сме се в стария Созопол, били сме без пари, но сме се държали силно за ръце. За да оцелеем. За да мине. За да дойде по-хубаво. Но често пъти щастието се крие и в чекмеджетата на онова, което наричаме нещастие.
Докато се стараем настоящето да поотмине и се вглеждаме в неизвестното бъдеще, животът се случва в реално време и единственото, което е възможно да направим, е да го уловим, прегърнем и изживеем заедно. Това важеше едно време, това важи и сега. Ще бъде в сила и утре. Затова нека не спираме да си разказваме различни истории, защото във всяка чужда човешка история има нещо лично.