Откъс от „Кари Мора“ на Томас Харис

С Кари Мора Харис прави онова, в което е най-добър – отвежда на едно пътешествие, от което ви полазват мравки, а напрежението ви кара да си гризете ноктите. Тази книга няма да ви остави да спите, нито да ядете. Тя просто крещи да бъде погълната наведнъж, заедно с кориците. - "Питсбърг Поуст Газет“

Капитан Марко седеше заедно с Бенито Антонио под открития навес. Един самотен прожектор осветяваше кея. Беше превалял петминутен дъжд и миришеше на мокра земя. Капките от стрехата чертаеха права линия в прахоляка. 

− Смятате ли, че Феликс работи и за двете страни? – попита капитан Марко. 

− Вероятно – сви рамене Бенито. – Можеше просто да ме помоли да си трая, да ми плати по-прилична сума. А вместо това ми показа ножа си. Мисля, че този нож ще се вмести добре в дупката на задника му. Ще остане дори място и за слънчевите му очила. 

− Като се разприказвахме за дупки, онази, която си видял, чак до къщата ли стига? 

− Не знам, но е дълбока. Морето е копало там, докъдето ФБР не е стигнало. Отворена е към залива, чува се засмукването на водата под стената. 

Около голата крушка над главите им кръжаха едри насекоми. Една пеперудка кацна върху челото на Антонио и го загъделичка. Той махна с длан да я отпъди. 

Капитан Марко наля ром в чашата си и изстиска отгоре няколко капки лайм. 

− За колко време са наели къщата? 

− Имат трийсетдневно разрешение за снимки, залепено отвън на портата – отвърна Антонио. – Издадено на името на Александър Смуут от "Смуут Прадакшънс“. 

Бенито потърка резена лайм в ръба на чашата си. Ромът беше осемнайсетгодишен "Флор де Каня“ и го накара да затвори очи за един щастлив миг да си представи, че го вкусва от устните на Лупе в лунна нощ. 

Щом мъжете зърнаха Кари Мора да приближава до тях, Бенито ѝ приготви същото питие като своето, а Антонио стана да донесе още един тръстиков стол. Едрото какаду прехвръкна от рамото ѝ върху облегалката на стола. Тя му подаде гроздово зърно от купата на масата. 

− Пипни го, мамче! – кресна папагалът, припомняйки си други сцени от своя пъстър живот. 

Тя му изшътка и пъхна в човката му второ зърно. 

− Кари, трябва да стоиш далеч от онова място – рече Бенито. – Ханс-Петер ще те продаде, без да му мигне окото. Никога няма да повярва, че не си с нас. 

− Знам. 

− Наясно ли е къде живееш, когато не си в къщата? 

− Не, нито пък Феликс. 

− Нуждаеш ли се от квартира? – попита Бенито. 

− При мен ще се намери свободна стая – вметна бързо Антонио. 

− Всичко е наред, ще се оправя.

Капитан Марко потупа чертежите върху масата. 

− Кари, имаш ли представа какво всъщност става? 

− Те разкъртиха стените и разкопаха мазето, за да търсят нещо. Не е трудно да се досетя какво. Явно и вие търсите същото. 

− Знаеш ли кои сме? 

− За мен сте моите приятели – сеньор Бенито, Антонио и капитан Марко. Не ми трябва да знам повече. 

− Можеш да участваш или пък не. Изборът е твой. 

− Не искам да участвам, но искам вие да спечелите – отвърна Кари. – Не пречи да ви кажа каквото знам, а вие няма да ми разкривате тайни, които да пазя. 

− Какво видя в къщата?

− Ханс-Петер Шнайдер на два пъти се кара по телефона с някакъв мъж, когото наричаше Хесус. Говореше с Колумбия и връзката бе лоша. Постоянно повтаряше "Къде е?“. Шариха из цялата къща с детектори за метал. В основите има много арматура и дупчиха на няколко места. Имат голяма магнитна 

бормашина, която навярно тежи към петдесет кила, и два пневматични чука.

− И от теб се очакваше просто да си затваряш очите, докато те рушат? 

− Феликс заръча да не се притеснявам, било на негова отговорност, като агент по наемите. Поисках да ми го напише черно на бяло, но отказа. Ханс-Петер пък размахваше пачки с пари. Сториха ми се доста.

− Плати ли ти? 

− Не, само ги показа и ми даде колкото за пазаруване. А чуйте какво съобщение получих от Феликс преди малко: Шефът вече не се нуждае от теб, но ела да си прибереш парите. Ако предпочиташ, пусни ми адреса си, за да ги изпратим, или аз ще намина при първа възможност… Как ли пък не. 

− Някой забеляза ли те на излизане от къщата? 

− Мисля, че не. Всички бяха отпред. 

− Но са открили липсата на автомата – каза Марко. – Е, може да имат случай да го видят отново. 

− Аз вече ще ви оставям – надигна се от мястото си Кари. 

− Изчакай още минутка – изправи се бързо Антонио. – Ще те откарам докъдето пожелаеш, без да питам там ли живееш, или не. 

− На кея има удобно място за сядане – вметна Марко. 

Антонио отнесе питието на Кари и се върна при останалите. 

− Сега Шнайдер ще трябва да внимава – рече капитан Марко. – Ако федералните надушат, че копае из Маями Бийч, ще го налетят като мухи на мед. – Той разгъна голям лист на масата и го притисна с бутилката и с един кокосов орех. – Това е чертежът, подаден 

от адвоката на Пабло до градската управа преди години, когато са строили къщата. Виждате, че вътрешният двор лежи върху бетонни колони. Затова не е поддал, когато морето го е подкопало отдолу. Бенито, ти видя ли снимката, направена от Феликс? 

− Само през рамото му. Беше притиснал телефона до пилешките си гърди. А аз направих ето тази, но камерата ми не струва. 

− Би ли ни описал предмета? 

− Намираше се горе-долу тук. – Старият градинар постави костелив пръст върху чертежа. – За размерите му мога да съдя само по черепа до него на тази мъглява снимка. По-голям е от хладилник. Да речем, колкото някой от фризерите на рибния пазар. 

− Дали подводният вход на пещерата е достатъчно широк, за да мине оттам? 

− Начо Непри би могъл да го изтегли с лебедката на баржата си – предложи Антонио. – Местил е с нея и по-големи бетонни късове. 

− Трябва да проверим отвора – отвърна капитанът. – Каква е дълбочината според теб по време на прилив?

− Към два метра и половина. Мога да се гмурна откъм залива, за да огледам. 

− Искаш ли да вземеш лодката?

− Не, в съседство има имот, където също поддържам басейна. Предпочитам да вляза оттам и да се промъкна покрай стената. 

− Утре най-високият прилив ще е час преди залез – каза Марко. – Прогнозата е за ясно време. Слънцето ще им блести в очите, а по водата вероятно ще плават водорасли. Не влизай в пещерата, Антонио. Просто мини отвън да хвърлиш един поглед. Зареден ли ти е аквалангът? 

Антонио кимна и стана да си върви. 

− Между другото, благодарности за днешното возене – поздрави го с чашата си Бенито.