„Ти си там, ти си тук - ненадмината и тъмнокоса.“

Поезията на Георги Рупчев прилича на полъх от едни изгубени, романтични, пълни с любов и музика времена. Успява да запълни невидимите пространства в душите и да превърти световете на читателите си. Вчера, днес и завинаги.

Превъртане на световете

Тя продължава до ръба на огледалото 
и там се отразява и изчезва. 
Из стаята той често ще е обикалял 
и е разтребвал безполезно, 
въртял се е на празни обороти грамофона му, 
светът се е въртял като изтъркана мелодия, 
стопанинът понякога излизал на балкона 
и гледал от дванайсетия етаж надолу, 
тиктакал у будилникът, кафето е възвирало 
и вятърът е ровел в разтворените страници, 
небето сменяло боите си, а той е сменял ризите, 
играел с котарака, в съня си се е стряскал. 
И тази вечер сигурно той дълго ще е пушил, 
седейки във креслото си,е слушал радио 
и гледал как мъглата от Витоша се спуща, 
а виното на малки глътки му се е услаждало... 

Това е стаята, леглото е приготвено. Отвъд стената 
мълчи градът, а също и безкрая. 
Мълчание, което е забравил в бързината 
напусналият наемател.

Giulia Neri

Емилия

Гласовете си бавно допихме 
по висящия мост на септември 
и увиснахме тука затихнали - 
гнили спомени, смесени шепоти. 
Пада лятото с райски грохот - 
Емилия стои под портрета си. 
А очите ни - голи охлюви - 
пропълзяват из ателието. 
Ето го. 

Там косите ще счупят картината, 
там се пръскат посоките, 
ти си там, 
ти си тук - ненадмината 
и тъмнокоса. 
Двоен цвят: 
ти си двойна, неопитна, 
опитомена в петната от нашия разговор, 
в удвоената вечер те търсиме опипом, 
ние, 
знаещи всичко, но вече забравили...

Ave, Emilia, gratia plena, 
ти пленена и тленна - 
и тлееща, 
помоли се за нас уморено 
като пред благовещение, 
помоли се за нас, 
за внезапно замрелите 
между две-три твои движения, 
помоли се за нас, 
помоли се за нас, 
помоли се за нас уморено...

Ние твоите. 
Твои приятели, твои любовници. 
Ние - скапани сноби...

Ave, Emilia, ora pro nobis.

Чувство за бавно изчезване

Слязохме в бара. Посрещна ни вяло 
дансингът като вдовец. 
Нямаше никой - ни келнер, ни дявол, 
а отгоре се чуваха 
гласове. 
Магнитофонът, невидим, броеше 
нашите и без това броени дни 
и примигваха слепи прожектори 
с ослепителни 
светлини. 
Те безшумно се сгромолясваха 
в притъмнелите огледала. 
Като кубчета лед разпиляха се 
незащитените ни 
тела. 
Аз почувствах как изчезваме - 
бавно, 
всеки на своя стол, 
как политаме, как се стопяваме 
като подпалени 
фигурки от станиол. 
Изведнъж ми се стори, че ние сме призраци 
с пуловери, с дънки, с палта 
и смутено усещах под ризата 
изплъзването на плътта. 
В мен се наежваше 
далечна 
ултразвукова тишина 
и гаменски търсих убежище 
в твоите колена. 
Може и да сме опитни зайци 
с програмиран живот и смърт. 
Много им здраве на цивилизациите 
отвъд. 
Аз просто исках да скрия в сянката 
притъпените си сетива. 
Нека ни мислят за всякакви. 
А какви сме? И ние 
не знаем това. 
Ние танцувахме... С последни сили 
обикаляхме дансинга в кръг. 
Някъде долу се движеха нашите сухожилия, 
кости, 
мускули, 
стави 
и кръв.