Защо нямаме български Казандзакис?

Контекст е другото име на вселената

Когато Бог създавал света, първо започнал със светлината и тъмнината. После тръгнал към детайлите. Ето с тази притча анонимните автори на най-четената книга в света са ни подсказали идеята за контекста, без който нищо не може да съществува.

Не си даваме сметка, че всяка персонална реалност е разполoжена в индивидуален контекст. Не забелязваме присъствието му в съзнанието си, както не забелязваме въздуха. Докато не настане сблъсък с нечий чужд и доста по-различен контекст от нашия.

Размислите ми върху темата започнаха отдавна, когато се опитах да си обясня защо българската литература не успява да надскочи нашето ъгълче от Балканите. Защо нямаме български Иво Андрич или Казандзакис. Едва ли е въпрос на език – и сърбохърватския, и гръцкия са силно ограничени по ареал езици. Струва ми се, че проблемът е другаде – ние не можем да излезем от собствения си контекст. Не се виждаме в света, не се разполагаме в цялата му ширина и дълбочина. Здраво сме се хванали за ръбчето му и висим отчаяно. В цялата ни литература звучи едно мрънкане под собствения ни нос. Не свобода на мисленето, която надскача регионалното, нито способност да видим човека извън контекста, който сами сме си изградили като нация и към който се придържаме хищнически, като към плячка. 

Всеки опит някой да ни го отнеме е съпроводен с ръмжене.

Имам и много противоречив пример за това – прословутата задача 7 от матурите след 12 клас. Едно изречение впечатли фейсбукари. Простете, едно изречение впечатли фейсбукариТЕ. Ох, май и аз влязох в спор със себе си. Масовото възмущение от задачата беше свързано с липсата на адекватен контекст. И всеки възмутен от противоречивата задача се опита да придърпа смисъла към себе си и да докаже, че в личната му парадигма има член. Ако другите не го виждат, прав им път. Контекстът е свещен, всеки си го има и всеки го защитава срещу чуждия враждебен контекст. "Комисията“ от въпроса за едни е конкретна комисия, която си носи члена. За други е някаква граматично правилна "комисия“, която може да се оправи и без член. Горките зрелостници! Те излизат в свят, в който тепърва ще трябва да се съобразяват с контекст, различен от този, който им е даден в училище. А там той е строг и непроменим. Всяко мръдване се наказва – с ниски оценки, с отхвърляне от средата...

Фалшивите новини също могат да виреят само в среда на устойчиви и закостенели контексти. Хората, лишени от работа поради методичното съсипване на регионите, живеят с представата, че това е всеобщ проблем. Софийските работодатели, които усещат остър недостиг на работна ръка, смятат, че проблемът с безработицата е силно преувеличен. Това са два различни свята, в които истината няма как да вирее, защото хората се придържат към собствения си контекст и отказват да видят каквото и да било извън него.

Не е нужно да обяснявам колко благодатна почва за манипулации е това. Вчера гледах клипче с реч на Путин, който сам си е контекст, при това доста притеснителен. Клипчето обаче съдържаше отрязани от цялото думи, които взети извън контекста изцяло подменяха истината. В контекста на омразата към Путин това беше блестяща илюстрация и аргумент. Но в контекста на стремежа към истина, това е същото като да се вържеш на телефонен измамник и да му хвърлиш доверието си през терасата. Излиза, че и умните хора са роби на личните си предразсъдъци, оформени в контекст, от който не смеят да излязат.
Много от мъдростите, на които се опира днешната цивилизация, са дошли до нас извън контекста си. И понеже са станали аксиоматични, са променили света доста сериозно. Например "За мъртвите – добро или нищо“ - често повтаряна мантра. Но в истинския контекст мисълта на Хилон от Спарта не е възхвала на лицемерието, а прослава на истината - "За мъртвите – добро или нищо, освен истината“.

В контекста на света България не е велика цивилизация с 1300-годишна история. Ние си знаем колко сме велики в нашия си мъничък свят. Но в общия контекст сме само ченгелче от някоя буква. Е, има и неща, с които да се гордеем, разбира се, но те не са общо дело, не са плод на националния дух. Един Григор Димитров непрекъснато влиза и излиза от националния ни контекст в зависимост от това дали побеждава или губи. Ние си пазим устойчивите представи. Не боравим с фактите, а само с тази тяхна страна, която пасва на кривините на вече изградения ни контекст.

Но да се върна на литературата. В какъв контекст пишат днешните български писатели? Като част от плеядата големи автори като Пол Остър, Филип Рот или Маргарет Атууд? Или като наследници на Вазов, Ботев и Вапцаров? Всъщност, те сигурно се мерят с Големите. Но излизат на бял свят сред читатели, които им отказват този контекст. В съзнанието на читателския свят българската литература е ясно разграничена от световната. Мери се по други критерии, подсъзнателно едновременно ѝ се прощават грешки и ѝ се приписват първородни грехове. И това я смалява, защото принизява контекста ѝ. 

Наскоро разказ на Здравка Евтимова влезе в учебници в САЩ. Ще ми се да знам дали това ще има смислен отглас сред читателите, на чийто език тя пише. Отвъд океана ще я прочетат 1 милион души, такъв е тиражът на учебниците. Тиражът на разказите ѝ в България няма да скочи драстично. Защото в нашия контекст Здравка Евтимова пише за неща, които не ни вълнуват особено. Мислим си, че ги познаваме по-добре от нея и я аплодираме заради способността да изрази красиво нашите мисли. Нищо повече. 

Най-много харесвания в социалните мрежи получават поети, които нито един уважаващ себе си критик няма да похвали. От онези сладникавите, дето римуват "зов“ с "любов“ и "раница“ с "баница“. Те пишат за сълзи, разбито сърце и "о, върни се“. И всенародната любов е безкрайна, защото не е нужно да надскочиш личния си простичък контекст, за да ги разбереш. Преживял си нещастна любов – ето, някой го е написал - "нещастна моя любов/ти си моят сетен зов“. Просто е, лесно за подреждане на рафтчето зад гърба, не е нужно да търсиш надълбоко.

Защото, ако си разровим предразсъдъците, готовите формули, лесните чувства, твърдите представи, непоклатимите убеждения, сляпата вяра, ще замирише. Контекстът има свойството да мухлясва, ако не се променя. 

А най-страшното качество на клетия ни народ е, че не обича промените. Първо 500 години без идея за промяна, после още 45, докато други не ни показаха, че е наложително. Сега вече близо 30 години, в които нежеланието да променим каквото и да било се нарича преход.

Не е безсмъртие това, блато е.

коментар Силвия Недкова статия