„Силните думи от началото на прехода ще бъдат заменени от силните тела.“

Представяме откъс от книгата "Преходът. България 30 години по-късно“ - кратка равносметка на постигнатото и непостигнатото в различни области на обществения живот в България през последните трийсет години. Днес четем мнението на доц. Георги Лозанов.

В собствения ми "въображаем музей“ на прехода падането на тоталитарния режим в България е представено от две твърде различни и някак взаимно отричащи се събития. Даже не точно събития, а фрагменти от следдесетоноемврийския градски пейзаж на София. Първият фрагмент е обръщението "Здравейте, граждани!“. Така писателят Георги Мишев започна словото си пред многохилядния митинг с демократични искания, залял площада на катедралата "Св. Александър Невски“ на 18 ноември 1989 г. След 45 години бе изоставено задължителното според партийния протокол обръщение "другари“. Дотогава "граждани“ се използваше главно от осъдени и следствени – "Гражданино следовател“ или "Гражданино съдия“, за да не би да си въобразят, че могат да бъдат другари с достойните представители на комунистическите институции. Впрочем повечето нормални хора никога не се наричаха помежду си "другари“, а "госпожо“ и "господине“, но това беше в плана на частното общуване. Георги Мишев пръв публично и демонстративно се отказа от "другаросването“. И смяната на една-единствена дума изведнъж произведе много исторически знаци. Най-напред това беше краят на проточилото се лицемерие, което изискваше обитателите на "по-добрия свят“ да се правят, че нямат противоречия помежду си, че се чувстват близки под крилото на Партията. Беше краят и на неизчезващата и в мирно време бойна готовност – генеалогията на "другари“ идваше от "бойни другари“, от битката рамо до рамо срещу врага, от окопите и землянките. "Граждани“ най-после звучеше цивилно – през пъстрото множество на площада премина радостната тръпка на уволнението. 

Най-важният знак от изхвърлянето от употреба на обръщението "другари“ беше, че официалната идеология престана да владее публичното говорене. Комунистическата риторика се бе изпарила в небето над храма, въпреки че само седмица преди това дисциплинираше цялата публична среда със задължителното цитиране на класиците на марксизма и ленинизма и повтарянето до изнемога на партийни клишета и пропагандни нонсенси. Всичко това буквално за дни се превърна в езиков брак и вече нямаше кой да накара хората дори да споменават имената на предишните авторитети. Те изчезнаха включително и от устата на деятелите на БКП, които побързаха да я преименуват в БСП. Единствено представителите на новосъздадената през 1990 година нова БКП и основно генералният ѝ секретар Владимир Спасов продължиха да говорят за победa на комунизма, за борба с империализма, за пролетариата като революционна сила и всички други измислици, които десетилетия наред бяха тормозили хората от най-ранна възраст. Новосъздадената БКП обаче за разлика от бившата вече не звучеше репресивно, а просто смешно, съвсем според предсказанието на любимия ѝ Маркс, че историята се повтаря като фарс. Фарсът в случая се подсилваше от писането на еротична проза, което генералният секретар Спасов съчетаваше с активната партийна работа. Комунистическата риторика – Оруел в антиутопията си "1984“ ѝ дава литературния етикет "новоговор“ – изчезна, сякаш никога не е съществувала, защото не беше израз на индивидуална воля за реч, а на държавно насилие върху речта и чрез нея върху мисълта.

Героят на Оруел пита: "Не разбираш ли, че главната цел на новоговора е да ограничи мисълта?“, така че тя накрая да стане "практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази“. И това щеше да се случи, ако комунизмът се беше съхранил. Но след падането му едва ли бе останал разумен човек, който доброволно да се подложи на езикова лоботомия и по свое желание и от свое име да възпроизвежда комунистическия новоговор. Онова "Здравейте, граждани“ носеше облекчението от възвърнатата свобода в използването на думите, а оттам и от възвърнатия им смисъл – историческата заплаха за мисълта беше отпаднала. Идваше времето на тези, които можеха да кажат истината за живота на общността, предречено още преди 1989 година от д-р Желю Желев в статията "Великото време на интелигенцията“, публикувана на страниците на вестник "Народна култура“. Отпадането на идеологическата забрана да говориш каквото мислиш трябваше да даде шанс на едни умни хора да изговорят едни умни неща, които да се случат със самото им изговаряне. Очаквахме, че демокрацията може да се роди от руините на комунизма в архетипната практика на магическите думи, на "словото-присъствие“. Тогава всички пишехме като луди и бяхме убедени, че смяната на системата се състои в смяна на езика. Веднага след Десети ноември литератори, поети, историци, философи, социолози, артисти и пр. с повече или по-малко алтернативно социално поведение излязоха от кабинетите, гримьорните и кръчмите и застанаха в центъра на новата публичност. Водеха митингите, включиха се в институционалния живот, дадоха лице и език на зараждащото се политическо след десетилетното му прекъсване. Изглеждаше, че интелигенцията ще се държи според предначертанията на д-р Желев, който стана първият демократично избран държавен глава на България.

Великото ѝ време обаче трая кратко – след като мина през политиката по-уморено, отегчено, а по някой път и озлобено, тя се върна към същинските си занимания. Президентът Жельо Желев заяви пред вестник "Култура“, че великото време на интелигенцията започва да отминава, което в последна сметка означаваше нова загуба на доверие в думите, в тяхната власт. Защото, ако е достатъчно да кажеш на глас, че комунизмът никога няма да дойде, за да напуснеш неговата невъзможна реалност, то се оказа, че съвсем не е достатъчно да кажеш "демокрацията дойде“, за да дойде тя и да се преселиш в нейната реалност. На изхода от комунистическата утопия, която беше социална и трябваше да бъде реализирана от пролетариата, ни посрещна друга, която беше езикова и трябваше да бъде реализирана от интелигенцията. Но и интелигенцията като колективен персонаж, подобно на пролетариата, носеше дефектите и анахронизма на класовото мислене на Маркс, на когото по някакъв начин д-р Желев беше останал верен. И другият ми спомен е съвсем от началото на прехода, когато вече между ладите и москвичите се беше появило и по някое скъпо возило. Към шест часа вечерта с колеги от вестник "Култура“ (току-що прилагателното "Народна“ бе изпаднало от името му) бяхме тръгнали за откриване на изложба. Тъкмо влязохме от площад "Гарибалди“ в улица "Денкоглу“, когато на другия ѝ край откъм "Витошка“ голяма черна лимузина паркира на тротоара. Видяхме силуетите на двама едри мъже също в черно, които излязоха от колата, и усетихме, че става нещо. Но докато стигнем, те бяха изчезнали, а на земята с разбит нос лежеше Пальо Вежинов (син на писателя Павел Вежинов). Над него разплакана се суетеше приятелката му и докато ѝ помагахме да го вдигне и да намерят такси, за да отидат в "Пирогов“, ни разказа какво се бе случило. Те се движели по тротоара, на който ненадейно се качила кола и бутнала момичето, за щастие леко. Пальо ударил с юмрук по капака ѝ, за да покаже, че не ѝ е там мястото. Капакът, естествено, бил невредим, но онези двамата пребили Пальо с боксове под уплашените погледи на минувачите.

Крещели му: "Ти какво удряш, бе, нали знаеш, че цял живот да работиш, няма да можеш да платиш тая кола!“. Опитал се да им обясни, че той е ударил ламарина, а те човек, от което ударите станали още по-ожесточени. В сумрака на софийската улица за миг се почувствах както вероятно са се чувствали евреите през 40-те години и с настръхнала от безпомощно възмущение кожа долових, че идва време на насилие. Или по-точно, че едно насилие – идеологическо, се сменя с друго – физическо, и един вид насилници, изпълзели навремето от землянките на партизаните, ще се сменят с друг вид, изпълзели току-що от съблекалните на спортистите. Това, разбира се, не беше съвсем така, защото и идеологическото насилие през отминалите 45 години избиваше във физическо, а физическото насилие после беше обвързано в сложна мрежа от невидими контакти с поддръжниците на бившата идеология. Пък то и роди някаква своя далавераджийска идеология, която остава валидна и до днес. Тъй или иначе, още тогава се видя, че заедно със свобода на мисълта идва заплаха за тялото, че властта ще вземат не по-умните, а по-силните, че силните думи от началото на прехода ще бъдат заменени от силните тела.

Книгата може да откриете тук.