„Омръзна ми залезът, нека си отидем вкъщи, да си отидем вкъщи, да запалим светлината.“

Днес на фокус е гръцката поезия. Четем Одисеас Елитис, Георгиос Сеферис, Константинос Кавафис, Илиас Грис.

Монограм

Одисеас Елитис

превод: Марин Жечев и Михаил Берберов

Във този свят е рано още, чуваш ли ме
Не са опитомени зверовете, чуваш ли ме
Пролятата ми кръв и тоя остър, чуваш ли ме
Нож
Като овен затичал в небосвода
И на звездите клоните прерязващ, чуваш ли ме
Това съм аз, чуваш ли ме
Придържам те отвеждам те и ти намятам
на Офелия бялото було, чуваш ли ме
Къде ме оставяш
И за къде си тръгнала
И кой, чуваш ли

Ръката ти държи
Над потопите
Огромните лиани
И лавата на вулканите
За да ни погребат, чуваш ли ме
Ще дойде ден и хиляди години след това, чуваш ли ме
Ще ни превърнат в светли скали, чуваш ли ме
За да блести над тях, чуваш ли ме
Човешката безчувственост
И да ни хвърлят във водите, чуваш ли ме
Едно по едно на хиляди парчета, чуваш ли ме
Броя аз своите камъчета тъжни, чуваш ли ме
Една огромна църква е времето, чуваш ли ме
Където някога светците, чуваш ли ме
Самите им изображения
Проронват сълзи истински, чуваш ли ме
Камбаните разтварят нависоко, чуваш ли ме
Един дълбок проход за да премина
Със свещи и с надгробни песни ангелите чакат
Но аз за никъде не тръгвам, чуваш ли ме
Или със тебе заедно, или пък никой, чуваш ли ме

Това цвете на бурята, чуваш ли ме
И цветето на любовта
Ние отрязахме завинаги, чуваш ли ме
И то не може пак различно да разцъфне, чуваш ли ме
Върху друга земя и друга звезда, чуваш ли ме
Не съществува въздухът
Който сме докосвали, чуваш ли ме

И никой градинар не е успял във други времена

А само ние
От толкова северен вятър
И от толкова зими, чуваш ли ме
Цвете да отгледа, чуваш ли ме
В средата на морето
И само от желанията, чуваш ли ме
На любовта
Издигнахме цял остров, чуваш ли ме
Със пещери
И носове
И с разцъфтели бездни
Чуй, чуй
Кой сред водите говори
Кой плаче - чуваш ли?
Кой другия търси
Кой вика - чуваш ли?
Аз съм този
Който вика
Аз съм този
Който плаче, чуваш ли ме
Обичам те
Обичам те, чуваш ли ме.

Илюстрация: Мuhammed Sajid, Behance

Възрастта на лазурния спомен

Одисеас Елитис

Превод: Стефан Гечев

Маслинови горички и лозя далеч, чак до морето 
Червени рибарски лодки по-нататък чак до спомена 
Златни платна на Август върху пладнешкия сън 
С водорасли и раковини. И онзи кораб 
Нов, новеничък, зелен, който още чете 
в спокойствието на водите на залива "Добър е Бог“. 

Отминаха годините листа или чакъли 
Спомням си за дечицата, моряците които заминаваха 
С платната оцветени като сърцата им 
Те пееха за четирите точки на хоризонта 
В гърдите им бяха нарисувани северни ветрове. 

Какво очаквах когато дойде от изгрева на 
Слънцето осветена 
В очите с възрастта на морето 
Със здравето на слънцето, в тялото - какво очаквах 
Дълбоко в морските пещери, в обширните сънища 
Дето вятърът разпенваше своите чувства 
Непознат и син, който дъблаеше в гърдите ми 
Морския си знак 
С пясък в пръстите затворих пръсти 
С пясък по очите стисках пръстите си 
То беше мъката - 
Помня, беше Април когато за пръв път 
Усетих твоята човешка тежест 
Човешкото си тяло пръст и грях

Като през първия ни ден тук на земята

Празнуваха амарилите - помня ти страдаше 
Дълбоко хапене на устните 
Дълбоко драскане с нокти в кожата натам където 
Времето вдълбава своята вечност.

Тогава те оставих

Виещ полъх вдигна белите къщи 
Белите чувства прясно изпрани вдига 
Чак до небето и то блесна в усмивка.

Сега до мен ще има стомна жива вода 
И образът на свободата на клонестия вятър 
И твоите ръце, онези които ще измъчва любовта 
И онази твоя раковина в която ще ехти Егейското море.

Илюстрация: Мuhammed Sajid, Behance

Последният ден

Георгиос Сеферис

Превод: Яна Букова

Денят беше облачен. Никой не вземаше решение,
излезе слаб ветрец. "Не е от север, южняк е" каза някой.
Някакви тънки кипариси приковани върху склона
                  и морето
сиво със широки светли езерца, малко по-нататък.
Войниците отдаваха чест, когато започна дъждът.
"Не е от север, южняк е" единственото чуто решение.
Но знаехме добре че на другата сутрин нищо
не ще ни е останало, нито жената пиеща край нас
съня, нито споменът дори че сме били мъже, 
нищо на другата сутрин.

"Този вятър ми напомня пролетта" казваше приятелката
когато вървеше край мен загледана далече "пролетта
която изведнъж попадна в зимата край обграденото море.
Така неочаквано. Толкова години минаха. Как ще умрем?"

Някакъв траурен марш свистеше в ситния дъждец.
Как умира един мъж? Странно, никой не се е замислял.
А и да е мислил някой, то е било като спомен от древните 
                  хроники
от времето на кръстоносците или на битката край Саламина.
Но въпреки това смъртта е нещо, което се случва, как умира 
                  един мъж?
Но въпреки това всеки печели смъртта си, собствената си смърт,
                  която не принадлежи на никого другиго
и тази игра е животът.
Светлината се топеше в облачния ден, никой не вземаше 
                  решение.
На другата сутрин нищо нямаше да ни остане, всичко 
предадено, нито даже ръцете ни
и жените ни чужди слугини край кладенците и децата ни
в мините.
Приятелката ми край мен припяваше една осакатена песен:
"Напролет, наесен, раи, раи..."
И си припомняш старите учители, които ни оставиха сираци.
Една двойка мина покрай нас разговаряйки:
"Омръзна ми залезът, нека си отидем вкъщи,
да си отидем вкъщи, да запалим светлината."

Бягство

Георгиос Сеферис

превод: Стефан Гечев

Не бе различна нашата любов 
отиваше си връщаше се пак 
заедно с полуспуснати клепачи 
с една усмивка мраморна изгубена 
в тревата сутрин и една чудна раковина 
която нашата душа най-упорито 
се мъчеше да обясни. 
Не бе различна нашата любов опитваше 
внимателно околните предмети 
за да си обясни защо с такава страст 
ний не желаем да умрем

И ако се държахме за вените 
ако прегръщахме с цялата си сила 
чуждите вратове и ако смесвахме 
дъха си с дъха на другия човек 
ако затваряхме очи то беше само 
израз на мъката дълбока да се държим 
един до друг в нашата раздяла.

Вечер

Константинос Кавафис

Превод: Стефан Гечев

Не можеше да преживее дълго. Опитът 
дългогодишен ми го казва. А все пак 
                                                 твърде бързо 
дойде съдбата, за да свърши всичко. 
Бе краткотраен чудният живот. 
Но колко силен беше ароматът 
на ложето, в което се прегръщахме, 
на нежността, с която се обичахме.

Далечен ек от тези чудни дни, 
далечен отзвук от онези дни ме стигна - 
отблясък блед от огъня на младостта ми; 
попадна ми случайно старото писмо 
и пак чета и препрочитам за угасналата 
                                                           светлина.

Излязох тъжен, меланхолен на балкона - 
излязох мислите да променя, 
като погледам мълчаливо 
от моя град любим парченце малко 
и малко от движението 
по улиците и във магазините.

Гръбнакът

Костас Монтис

Превод: Яна Букова

Ако знаеше Бог, че толкова ще го превиваме, 
ако знаеше, че ще го превиваме най-вече, когато не трябва, 
вероятно би размислил.

Някои жени

Илиас Грис

Превод: Жейна Неделчева

Някои жени са като пусти вили и зад
оградите им тичат страстите и лягат.
А други като замъци в руини са.
Очите им са пътища тревясали където някога минавали
са погледи вбесени. Навсякъде ги виждаш, не само
на площада на Конституцията или на улица Букурещ и Солон.
Безшумно отминават както вечер във парка крачи със запалена цигара убитата любов.

Някои жени приличат на пусти вили и те канят;
тогава се превръщаш на море което им съчувства от дълбините си
за корабокрушението.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт