Продавачът на надежда

В чупливия свят, в който живеем, винаги имаме нужда от пауза, добра история и Джани Родари.

Джани Родари (1920–1980) е роден в малкото градче Оменя в Северна Италия. Баща му умира, когато Джани е едва десетгодишен. Музиката и книгите са любимо занимание на бъдещия писател. Започва да пише за деца през 1948 г. Автор е на множество творби със световна слава – сборници с приказки и разкази, стихосбирки за деца и няколко романа, сред които по-известни са "Приключенията на Лукчо“, "Приказки по телефона”, "Джелсомино в Страната на лъжците” "Пътешествието на Синята стрела“. От страниците на книгите му неговият продавач на надежда раздава с пълни шепи и на малки, и на големи усмивки и вяра в доброто.

През 1970 г. Джани Родари е удостоен с най-престижното отличие за детска литература – наградата "Андерсен“, наричана "малкият Нобел“.

Представяме откъс от книгата "Пътешествието на Синята стрела“ с илюстрации на Николета Коста.

На следния ден Франческо отиде на работа в магазина на Феята. Петак, разбира се, го придружи. Те не можеха един без друг. Петак спа в леглото на Франческо и го събуди рано сутринта, като залая нетърпеливо, сякаш искаше да каже:

– Ставай, не си губи времето в спане. Имаме толкова много работа. Трябва да се търкаляме заедно в снега, да се надбягваме до оградата на фабриката, за да видим кой ще стигне пръв, да скачаме от шестото стъпало, за да проверим кой скача повече. Хайде ставай, събуди се! Те играха из целия път до магазина. Като видя кучето, Феята, искрено казано, се понамръщи.

– Куче ли? Да не искаш да стои при тебе в магазина?

– Ако позволите, синьора.

– Хъм... Да няма бълхи?

– Не, госпожо, то е чисто.

– Добре… Струва ми се, че съм го виждала някъде. Тереза, я погледни това куче. Не си ли спомняш да сме

го виждали някъде?

– Не, синьора баронеса... Но... почакайте... Знаете ли на какво ми прилича? На онова кученце, което стоеше на витрината миналата седмица. Вижте, и неговата опашка е по-светла от козината на тялото му.

– Имаш право, наистина прилича на него. Но онова беше по-малко.

– Да, синьора баронеса, то беше по-малко.

Петак излая, за да им се обади. Но Феята се засмя и каза:

– Освен това то не лаеше.

– Не, синьора баронеса, не лаеше.

Франческо получи разрешение да държи кучето при себе си, стига то да не цапа и да не чупи играчките. За един ден Петак научи извънредно много неща. Той се научи да съобщава с лай, като влезе някой клиент. Научи се да се изправя на задните си лапи и да държи в устата си една чинийка, където клиентите слагаха пари за почерпушка на Франческо. Научи се да забавлява малките деца, докато майките им разговаряха с Феята.

Когато нямаше клиенти, Франческо и Петак се забавляваха с новите играчки, които Феята беше докарала за следващия сезон. За Петак всичко беше ново и непознато: реактивни самолети, пушки със сгъстен въздух, презокеански параходи със стотици пътници. "Клетият Половин брада – си мислеше Петак. – Колко жалък би изглеждал неговият кораб в сравнение с тези гиганти.“ Петак не разговаряше с новите играчки. Те стояха безмълвни и неподвижни и не му се доверяваха. Може би помежду си те разговаряха така, както правеше преди Петак със своите приятели. Но Петак не принадлежеше на техния свят: той принадлежеше на света на истинските хора с истински сърца и тези сърца не бяха нарисувани като на Трите марионетки. И Франческо почти престана да се интересува от играчките. Той предпочиташе по цели часове да се търкаля и боричка с Петак.

– Всичките играчки на света не струват колкото един приятел – шепнеше Франческо на Петак.

И Петак лаеше:

– Да! Да!

– Ние сме приятели за цял живот, нали? Никога няма да се разделим.

– Никога! Никога! – лаеше Петак.

Феята надничаше през вратата на стаичката и като поглеждаше над очилата си, възкликваше:

– Защо лае толкова този дявол?

– Доволен е, синьора. Доволен е, че живее на този свят.

И Петак лаеше:

– Да! Да!

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт