„Кратко въведение в любовта“ oт Роналд де Суза

Преди два месеца излезе първата книга от една уникална поредица, предназначена за читатели със 1. Интерес към философията. 2. Вкус към есеистиката. И 3. Чувство за хумор. Поредицата се нарича "Смисълът на нещата“ и беше открита логично със "Смисълът на живота“ – въпросът, който дори да не си го признаваме, ни вълнува откакто се е пръкнало човечеството. Освен ако, както казва авторът Тери Игълтън още в първите редове: 

Темата за смисъла на живота е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти. 

И добавя:

Надявам се, че попадам по-скоро в групата на вторите, отколкото на първите.

Kазва още:

"Какъв е смисълът на живота?” на пръв поглед прилича на въпроси като "Коя е столицата на Албания?” или "Какъв е цветът на слоновата кост?”. Но дали е така? Не е ли по-скоро от типа "Какъв е вкусът на геометрията?”.

И т. н.

Но не се заблуждавайте. "Смисълът на живота“ е съвсем сериозна книга, подходяща и за ценители, и за широк кръг читатели.

Сега обаче искам да представя току-що излязлата втора книга от поредицата: "Кратко въведение в любовта“ от Роналд де Суза – все в превод на Паулина Мичева и с елегантното оформление на Кирил Златков.

Авторът ни запознава с различните гледни точки по отношение на това какво представлява нещото, наречено любов – от Платон до днешните философи; задава си въпроса какво желае влюбеният и остава ли доволен, когато желанието му е удовлетворено; опитва се да разбере поради какви причини обичаме – ако изобщо имаме причини; пита се възможно ли е любовта да прилича на вярата, след като и двете не са рационално обосновани; или може би любовта е болест? И още: в кого (или в какво) се влюбваме? Ето един откъс от главата:

Обекти на любовта: какво можем да обичаме?

Възможно ли е абсолютно всяко нещо да бъде сметнато за нечий "любовен обект”? На пръв поглед би могло да изглежда така. Можете да обичате пътешествията или морковите, или математиката, или бързите коли. Но по-строго погледнато, тези неща влизат по-скоро в графата "харесвани”, отколкото "обичани”. За еротичната любов обхватът на възможните обекти изглежда още по-ограничен: допустими са само човешките същества; и сред тях, според някои хора, ограничението се отнася и за един конкретен пол. (За някои този единствен пол е противоположният, за други е точно обратното.) Тези ограничения издават два предразсъдъка: първо, че обектите на любовта трябва да бъдат сведени до един пол; и второ, че има само два пола.

Може би никой от тези предразсъдъци, уважаеми читатели, не е част от вашата ценностна система. Но вероятно подкрепяте други табута. Например това, според което любовта на възрастните, насочена към деца, е нещо противно и гнусно. Ужасът, предизвикан от педофилията, е културно обусловен: в други времена и места любовта по взаимно съгласие между възрастен мъж и момче или възрастен мъж и момиче се е смятала за нещо нормално. Сега обаче тя е събрала целия позор, насочен преди това към други форми на любов и секс, като хомосексуалността, прелюбодеянието, садомазохизма по взаимно съгласие или еротичната страст без одобрението на родители или свещеници. Днес вече никое от тези неща не ни шокира, но неодобрението към еротичните отношения между различните поколения е все още много силно.

Само едно друго табу се доближава по интензивност до това неодобрение. Зоофилията, еротичната любов, която някои хора изпитват към животните, също вдъхва ужас, особено когато се бърка със скотщината, която е просто секс с нечовекоподобни животни. (И двете са изследвани с ентусиазъм от Едуард Олби в неговата пиеса "Козата, или коя е Силвия?”, в която имаме герой, влюбен в коза.) Табуто, забраняващо секса с животни, често се аргументира с довода, че животните не могат "да дадат съгласието си”. Това говори много за особеностите на нашето отношение към животните, любовта и секса; факт е, че някои от хората, които формулират това възражение, никога не са си и помисляли да поискат от кравата или прасето съгласието им да бъдат убити и изядени. Изглежда, в нашата просветена епоха само животните могат да страдат от "съдба, по-лоша от смъртта”.

Още по-странни, но предизвикващи по-скоро озадачени подигравки, отколкото ужас, са обектофилите, които твърдят, че са влюбени в неодушевени предмети. Една световна шампионка по стрелба с лък имала страстна афера с лъка си. Когато любовта избледняла, спортните ѝ умения също отслабнали. Тогава тя се омъжила за Айфеловата кула. Във всеки случай, границата между одушевеното и неодушевеното все повече се размива. Японската роботика работи усърдно за заместването на обикновените надуваеми секс кукли с роботи с определен пол, които да притежават все по-сложни разговорни и емпатични умения. Вече е доказано, че домашните любимци, както естествени, така и роботизирани, намаляват безпокойството и свалят кръвното налягане на самотните обитатели на старческите домове. Само въпрос на време е роботите да започнат да влизат в интимни емоционални и сексуални отношения с лишени от любов хора на всякаква възраст. По този начин философите и психолозите може би ще успеят да открият за какво всъщност жадуват лишените от любов хора.

Накратко, макар любовта често да се възприема като способност, присъща единствено на хората, изглежда, че няма естествени ограничения за това, което те могат да твърдят, че обичат. За наистина широко скроените умове това включва животни, неодушевени предмети и някои неща между тях. Грешно ли е да бъдем толкова широко скроени? (Ако сте с толкова широко отворено съзнание, както е казал някой, мозъкът ви може да изпадне, тъй че внимавайте.) Обектофилите определено чувстват нещо; но може ли това да е наистина любов?

Е, защо не? Как можем да решим такъв въпрос? Почти всички "експерти”, писали по темата, нямат търпение да ни кажат как да различим истинската любов от фалшификатите: някои форми на любов, уверяват ни те, са по-благородни и по-висши; други са низки и не съвсем човешки. Това е морализаторски импулс, на който ще се опитам да устоя. Моето работно предположение е, че никоя форма на любов не е по същество "по-истинска” от останалите. Дали някои форми на любов ще ви направят по-щастливи? Може би, но тогава вашата концепция за любовта вероятно допринася за самото осмисляне на щастието, с което я съизмервате. Във всеки случай, винаги има нещо произволно в споровете за дефинициите. Вместо да се опитваме да дефинираме любовта, нека се насочим към други загадки, предизвикани от някои наши представи за нея.

По-нататък Роланд де Суза се спира и на социалното измерение на любовта, намесва и науката, пита се може ли любовта да се сведе до невротрансмитерите и мозъчните вериги и какво е нейното бъдеще – ще играе ли технологията роля в това човешко чувство, ще има ли любовни и антилюбовни лекарства. След като разсъждава за моногамията, полигамията – която всъщност е полигиния, за еднополовите и отворените връзки, за полиаморията и суингърите, Де Суза се опитва да си представи толерантното бъдещо общество на своите мечти – с неговите разширени възможности и с опасностите, които крие. Ето откъс от последната глава на книгата.

Еротична утопия

Въпреки че моногамията не е чак толкова широко разпространена, ние живеем в общество, в което моногамизмът е доминиращата идеология. В света на знаменитостите например едва ли има човек, който да следва социалните норми, и въпреки това всяко прегрешение се приема като грандиозен скандал. Може би вие, уважаеми читатели, сте избрали да се съобразявате с нормите по най-добрия възможен начин. Може би след това ще пожелаете да прибегнете до възможностите за укрепване на своята връзка – и за потискане на натрапчивите изкушения – с помощта на онези лекарства, за които говорихме по-рано. 

Съществува и друг вариант: да изберете да се включите във все по-плътните редици на тези, които са по-впечатлени от разнообразието от човешки наклонности, отколкото от възможността да се свържат с един единствен индивид. След това можете да опитате да коригирате връзката си и да я напаснете към индивидуалните настроения, темпераменти и наклонности на участниците в нея. Ако направите този избор, познатите правила вече не могат да се приемат за даденост.

Традиционната мъдрост ни съветва да променяме себе си, а не света; до съвсем скоро обаче можехме да направим доста малко и в двете отношения. В най-добрия случай можехме да се приспособяваме към нормите на обществото или да се опитваме – с малка надежда за успех – да направим тези норми не толкова репресивни. Днес, въпреки приказките за сексуална революция, идеологията на собственическата любов не е отстъпила кой знае колко от своите властови позиции; но поне вече разполагаме с възможността да променим индивидуалните си нагласи, за да улесним определени взаимоотношения. Вместо да приемаме, че Бог или Природата са направили Homo sapiens моногамен или полигинен, или хетеросексуален, или полиаморен, след което е поставена точка, днес сме много по-свободни в сравнение с всеки друг период от човешката история – свободни да избираме сами собствената си сексуална идентичност.

В либералните общества това до голяма степен е постигнато чрез тясното тълкуване на сексуалната ориентация като предпочитания пол на еротичните партньори. Досега в две държави (Австралия и Германия) е предоставен допълнителен избор и на индивидите е позволено да избират собствения си пол като мъже, жени или нито едното от двете. Тази кратка административна класификация може да бъде разширена, за да включва специфичните особености на индивида и предпочитанията му в различни измерения. Всички степени на женственост и мъжественост между двата полюса, както и отхвърлянето на самата категория на пола, е едно такова измерение. Другите включват предпочитани видове сексуална връзка, стилове на любов и модели на взаимоотношения. След като тези избори бъдат направени, може да се окаже възможно да се използват различни средства, включително експериментиране, обучаване и дори химия, за да се промени личността така, че да отговаря на избраната нагласа.

В най-добрия случай подобно разширяване на възможностите в няколко измерения може да доведе до разцвет на разнообразните типове сексуалност, любов и взаимоотношения – при условие, че им се осигури политическа рамка, приятелски настроена към любовния мултикултурализъм. В най-лошия случай обаче можем да бъдем поведени не към рая на разнообразието, а към един кошмарен "прекрасен нов свят”, в който всеки индивид ще бъде съответно програмиран за субективното удовлетворяване на ограничен кръг от желания, определени от някакво произволно схващане за това, което би било политически целесъобразно – с други думи, до голяма степен вариант на настоящата система.

И Роланд де Суза с известна тъга (или може би надежда) заключава: 

Дори когато се постигне пълно удовлетворяване на желанията, това не е достатъчно, за да процъфти човешката природа. Изгражданата от нас утопия неизменно е ограничена от нашето въображение, а то е ограничено от ценностната ни система. Дори да си даваме сметка, че много от тези ценности са просто предразсъдъци, неподкрепени с никакви доказателства, ние не можем да се отървем напълно от тях, когато се опитваме да изградим своята утопия. Въпреки че целта ни ще е да гарантираме, че за нейните обитатели това ще бъде най-добрият от всички възможни светове, ние неизбежно ще продължаваме да я оценяваме от собствената ни гледна точка, оцветена от собствените ни ограничени ценности.

Третата книга от поредицата "Смисълът на нещата“, "Тайната на хумора“ от Ноел Карол, ще излезе през януари 2020. По-късно през същата година все от тази поредица на книжния пазар ще се появят "Дарвин в супермаркета“ от Марк Нелисен и "Утешенията на философията“ от Ален дьо Ботон.