Oткъс от „Лисица“ на Дубравка Угрешич

Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи.

     Превод от хърватски Русанка Ляпова

Започнах да си задавам въпроси още от мига, в който кацнах в Загреб с намерението най-сетне да видя къщата. Не се ли бях катапултирала сама преди двайсет и две години, без да се замисля дори за момент какво ще стане с мен, къде ще отида и как ще продължа нататък? Не бях ли си тръгнала тогава, след като изоставих дома си и своята разпаднала се родина, заради въздуха, който толкова се беше сгъстил от омраза, че не можеше да се диша, а сега, гледай ти, подкупена с трошица сирене, пълзя покорно към същата стара мишеловка? Къде ми е акълът? Дом? Какъв ти дом? Та нали си имам дом, в Амстердам?! Приятели? Какви приятели? Та нали приятелите бяха наблюдавали безмълвно как властта си играе с мен като котка с мишка и ме бяха отписали с равнодушие, от което ми се смрази кръвта в жилите. Попитаха ли ме някога къде отивам, дали ще се върна, имам ли нужда от помощ, виж ти, след толкова години приятелство тези подробности изобщо не ги интересуваха. Потърсиха ли ме някога после, двайсет години е достатъчно дълъг срок да се сетим поне веднъж за загубения си приятел? Ами онези, които откриха ловния сезон срещу мен, какво да кажа за ловците, дето одраха кожата ми като трофей, не са ли те и сега на същите места, във вестниците, в университета, в телевизията, в издателствата, да, все колеги? Нима книжарите не отказваха години наред да държат книгите ми в книжарниците си? Нима журналистите не сподиряха всяка от моите публикувани с усилие книги с гробовно мълчание, или пък не я обстрелваха с куршумите на невежеството и високомерието!? Дали някога някой от тях ми се бе извинил за омразата, продължила с години? А какво да кажа за невинните в цялата тази история, за по-младите, които не бяха успели да се заразят с омраза, нима те ме поканиха някога някъде, за да поправят нещата? Нима и те, послушно съблюдавайки наследените брутални правила за обществено поведение, не ме заличиха от университетските програми, от задължителната литература за средните училища, от антологиите, учебниците, от издателските каталози? Какво да кажа за колегите, за редакторите и издателите?

Ами за онзи мой издател, който при главоломната смяна на властта от издател стана шеф на хърватската полиция и една нощ дойде да чука пиян на вратата ми, настоявайки да му отворя? Чувството за власт беше размътило разума му, както и на мнозина други, намерили решение за собствената си интелектуална, професионална или сексуална неадекватност в заместителя, в револвера. Какво да кажа за онзи колега, който в претъпкания трамвай ме обвини в предателство към отечеството, като използва пътниците за своя благосклонна публика? Ами колежките ми, дали те проявиха солидарност? Не побързаха ли и те да публикуват грозни нападки, в които вместо доводи имаше само чиста завист, представена като довод? И момичетата, и те забодоха ножчета в окървавената човешка плът, и на тях като на момчетата им харесва мирисът на кръв, и те ги последваха и изсипаха пера върху тялото ми, намазано със смолата на колективното наказание. Нима всичко това, както и много други неща, не се беше случило тогава и дали не продължава да се случва и днес, цели двайсет години по-късно, със същото твърдоглаво тъпоумие? И ако е тъй, къде съм се юрнала, не съм ли дошла за нова порция критики, за пресни плювни, които да оплескат лицето ми като гълъбови курешки, за нов удар, който ще ми изкара дъха, докато моят развилнял се "доброжелател“, моят неграмотен екзекутор дори няма да е наясно защо го прави?! Зяпа ме с тъп поглед, джуките му увиснали, слюнката се стича в ъгълчето на устните, събира плюнка, премята я в устата си, все едно е бонбон, и след това – фъъъъсссс! – залепя я на бузата ми като лама. И се питам, дали не съм свикнала с унижението? Може би ми трябва само по-силна доза? И ако не е така, защо, по дяволите, не скъсам с всичко това веднъж завинаги?

Преувеличавам своя случай и значение, дори не са забелязали, че ме няма, защото не подозират, че съществувам, пък и не сменях ли достатъчно и адреса, и адресата? Защо изобщо ги закачам, и какво всъщност искам? Нима не ми е добре там, където съм се установила, и не е ли странно, че упорито се връщам тук? Всяко време има своята музика, а онова време ме прегази, двайсет години са много и всичко, дето не ми дава мира, се е случило в миналия век, за бога, мнозина гинеха тогава, трябва да съм щастлива, че нищо подобно не ме е сполетяло, войната си е война, не е шега работа, войната свърши, междувременно хората забравиха всичко, прекрачиха в новия век, в новото хилядолетие, на екраните на медиите сега има други, млади лица, нови актьори и актриси, нови говорители и говорителки. И естествено, нови писатели и писателки. Тъй че защо изобщо претендирам да играя някаква роля в техния живот? Нима съм написала нещо хубаво за тях? Нима не отказах да съм хърватка и нима не отказах да съм сръбкиня? Какво искам тогава?! Не са ми виновни те, че не избрах да застана на една от страните във време, което изискваше само това, да избера нечия страна. И не се ли самоопределях многократно като никой? Тогава какво очаквам? Останете си никой, госпожо, хе-хе, никой не ви е забранил да сте си никой,хе-хе, живейте си с вашите никои-хора, пишете си вашите никои-книги, търсете си вашите никои-читатели, а нас – къш, къш! иш, иш! – ни оставете на мира!

Книгата може да откриете тук.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт