Как пише Дж. К. Роулинг?
До какво доведе един истински литературен експеримент и каква е тайната на Роулинг.
Сякаш много отдавна, през 1997 г., Джоан Роулинг започна да публикува книги за Хари Потър – сага, която й донесе световна слава. Наложи се като сръчна разказвачка на фантастични истории и постепенно, книга след книга, до края на тази поредица израсна в добър писател. След първия си роман за възрастни, "Вакантен пост“, от 2012 насам тя стъпи твърдо и се вмести удобно в криминалния жанр.
Псевдонимът Робърт Галбрейт стана знак на тази промяна; отначало просто експеримент, дори игра с очакванията на една огромна и разнородна публика, шест години и четири книги по-късно той вече представлява запазена марка на нейното специфично присъствие в историята на криминалното четиво.
"Смъртоносно бяло“ е четвъртият поред роман, все така вписан в историята на колоритния частен детектив Корморан Страйк и неговата служителка, сега вече младша съдружничка, Робин Елакот. Както изглежда, Роулинг има специални предпочитания към писането в епически пространни, многотомни платна. От друга страна, тенденцията да се правят дълги поредици книги за един детектив е типична за криминалния жанр и особено утвърдена в английската литература, започвайки с края на 19 век. И в този случай Роулинг демонстрира своята неутолима амбициозност: макар и много различен като продукт на други условия и на друга епоха, нейният Корморан Страйк е замислен като модерно превъплъщение на неумиращия Шерлок Холмс. (От 2017 г. Британската телевизия започна да излъчва и телевизионна поредица по първите два романа с Том Бърк в главната роля.) Прескачайки твърде сложния въпрос какво привлича (и) днешната публика към криминалния жанр, ще проследя накратко начина, по който Дж. К. Роулинг се наложи в него, защото този начин е показателен за очакванията и за потребностите на съвременния "глобален“ читател. Ще се опитам, с други думи, да обобщя как Роулинг пише криминални романи.
На първо място бих поставила спецификата на наратива, или начина да се конструира криминален сюжет. А той сякаш има малко общо с някогашните семпло накъдрени и простичко разказани истории за детективи. Една след друга четирите книги от поредицата за Корморан Страйк усложняват сюжета и го превръщат в сложна плетеница от истории за различни герои, в истински лабиринт. Попаднал вътре, читателят отваря врата след врата, попадайки в множество скрити стаи, всяка от които е притулила някаква тайна в дъното на забравен, прашен скрин. В това отношение поредицата за Страйк много прилича на поредицата за Хари Потър.
На второ място разказът изобилства с подробности от бита на героите, с детайлни описания на улици, сгради, облекло и дребни предмети. Роулинг не пише просто историята на своя главен герой, а създава истински, пълнокръвен, подробен и най-вече реалистичен, достоверно убедителен свят, в който потапя читателя и го държи в доброволно изгнание от неговата житейска действителност. Съвсем неслучйно и четирите романа са с огромен обем (в този случай – близо 700 страници голям формат); целта е читателят не само да влезе, но да остане вътре, да заживее в алтернативната действителност на този свят, да забрави за най-дълго възможно време рутината и скуката на своето ежедневие.
На трето място бих поставила героите заради умението да се изградят психологически убедителни, пълнокръвни характери, при това не само на предната фабулна линия. Роулинг преследва литературната пълноценност на всеки отделен, дори когато не е твърде значителен за сюжета, герой. Тя му изгражда специфична и усложнена семейна история, социална среда, навици, форми на поведение. Без да изтласква от центъра на вниманието двамата главни герои, Роулинг ги оплита в сложна мрежа от взаимоотношения, емоционални пристрастия, ангажименти или антипатии към останалата част от персонажа. От друга страна, самите Робин и Корморан не са еднопланови и застинали. Те са противоречиви, не винаги привлекателно положителни и правилно постъпващи "хора“, които при това се развиват с всеки пореден избор в своето поведение.
И накрая трябва да видим това, което е особено силно и ново в четвъртата книга. Писателката е заложила много на социалната проблематика. Героите са изключително разнообразни по своята принадлежност към различни групи и класи в британското общество: от лордове и министри до "момчета за всичко“ в провинциално имение, от изтънчената аристокрация до активисти на социалистическа групировка с анархистична ориентация. Чрез тях читателят надзърта навсякъде, включително в кулоарите на парламента и в офисите на Министерския съвет. Писателката се е нагърбила със задачата да разобличи лицемерието, фалша, мухлясалата претенциозност като параван на още по-дълбокото нравствено разложение сред висшата класа. Това прави книгата особено актуална върху фона на очевидната разруха в политическия живот на днешна Великобритания. Пощаден изглежда само дворецът. Поне засега. Защото – ако иска да бъде наистина предизвикателна и да си извоюва име на независим писател, малко по-рано или малко по-късно Роулинг ще трябва да посегне и към тази последна крепост на английското благонравие.