Дa се изгубиш нарочно
Крис Захариев ни кани на пътешествие без план с дебютна книга.
Тази книга е толкова книга, колкото е и фотоалбум, пътепис, дневник със спомени и скок назад във времето, в което стартира пътешествието, променило живота ми. Без план, но с двама от най-добрите ми приятели и цяло лято пред нас сред най-затънтените кътчета на нашата родина.
Това приключение, тази книга е за вас.
За тези, които искат да се върнат на село, и за тези, които нямат село.
За тези, които цял живот са спали на палатка, и за тези, на които предстои да им се случи.
За тези, чието сърце трепва при мисълта за непознато място, и за тези, които предпочитат топъл чай вкъщи.
За тези, които се питат "Че к’во толкова може да ви се е случило?“, и за тези, които знаят, че има ли неизвестно в уравнението, отговорът на задачата винаги е приключение.
За оптимистите и за тези, на които просто трябва да им се напомни, че животът е хубав.
За изгубилите се и за тези, на които това не им пречи. По стръмните пътеки, в къщите на непознати баби, край изсъхналите реки и около тучните поляни в близост до недостроените хотели и преди всичко в раздрънканата ни кола винаги има още едно място.
За вас. Да, колата ни едва крета, жега е и климатикът не е бил измислен, когато са я сглобявали, но в крайна сметка какво интересно има в това да стигнеш безпрепятствено от точка А до точка Б?
Потегляме ли? Питате накъде? Що за въпрос? Ще разберем по пътя…
Песента на баба Петра
Имах усещането, че се надбягваме с есента, но сякаш тя ни настигаше много бързо. Събудих се със странно чувство в душата си. Бях изпълнен с благодарност. Не че бяхме свършили пътуването, оставаха ни още непознати земи, но бях щастлив. Щастлив от всичко, което беше изминало, и щастлив за всичко предстоящо. Щастлив, че всяка нощ, макар и по-студена, заспивах по-дълбоко и забравях за нощните ми страхове. За всичко това мислех, докато се изкачвах по един от стръмните хълмове, заобикалящи палатката ни. Бог ми подари невероятен изгрев. Бяхме само аз и Той. Обикновено изгревите имаха по-бледи десатурирани цветове на оранжевото от залезите. Но в този ден беше наистина неповторимо. През облаците се надбягваха вишневочервено с тъмнорозово. Имаше мир… и нужда от кафе. Сложих кафето да се вари, надявайки се поне днес да съм уцелил правилните пропорции. Подготвих и закуската, която беше идентична с тази от предното утро, само дето боровинките ми се сториха една идея по-горчиви. Покрай нас минаха стадо кози, водени от възрастния им козар. Махнахме си от разстояние. Кафето тъкмо беше кипнало и аз привиках човека, за да го почерпя. Козарят радостно закрачи към мен, подпирайки се на сопата си. Отказа кафето, но без съпротивление се съгласи да му напълня шепата с боровинките от Балинов чарк. Пожелахме си успешен ден и го изпратих обратно към стадото. Освен на кафе замириса и на кози дарадонки, което може би събуди Стас. Не че се оплаквам, съмнявах се ние да ми- ришем по-хубаво… Събрахме си крушите и потеглихме в посока Пирин планина. Малко след като се качихме в колата, радиото спря да работи. Бяхме свикнали, минавайки през дупки, да прекъсва, но сега съвсем си спря. Малко по-късно отказаха да работят и мигачите. Накрая за капак ни изгаснаха и фаровете. Въобще цялото електричество в колата спря. Спряхме в най-близкото село – село Пирин, и веднага се заехме за работа всеки в каквото бе добър – Стас да разкача и закача жичките, а аз да си говоря с пенсионерите. Говорене беше малко силно казано, по-скоро си мълчахме и се усмихвахме с дядовците, които бяха седнали на пей- ката до пощата, където бяхме паркирали колата. Слава богу, проблемът на возилото ни не се оказа толкова фатален. След кратко почистване на бушоните отново започна да тече ток по жиците. Можехме пак да си слушаме радио, да следим с каква скорост се движим, да пускаме фаровете и да предупреждаваме другите шофьори на пътя, когато възнамеряваме да завиваме, ползвайки мигачи… все сравнително важни работи. Бърза работа нямахме от около месец насам, така че решихме да се поразходим из пиринското село Пирин. Имаше река, която разделяше двете улици на селото. Със Стас се разделихме. Той пое пътя край реката, а аз този, който водеше към махалата. Усещаха се разликите от родопските села. Планините тук бяха много по-стръмни, а къщите по-високи. Каменистата улица, по която вървях, започваше да се стеснява, а дупките по мазилките на къщите – да се уголемяват. Честно казано, колкото и да се оглеждах наоколо, не виждах жив човек, докато не чух тих глас да ме пита плахо:
– Какво правиш, бабе?
Започнах да се оглеждам. На улицата нямаше никого.
– Ти чий си? – продължи топло.
Притворих очи. На дървената веранда, обрасла цялата в буйна лоза, се беше сгушила малка баба, която чистеше боб. Тя ми се усмихваше и аз и се усмихнах.
– Отдалече съм, бабо, пътувам из България. – А… хубаво. Ела тогава да седнеш. Ученик ли си?
– Студент съм, бабо. Уча кино. Филми да правя.
– А, ти значи си моята порода? Засмях се, качвайки стълбите.
Тя ми направи място на дебелата черга и седнах до нея. Взех легенче и веднага започнах да чистя и аз бобовите зърна. Заговорихме се благо. Представи се като Петра, баба Петра. От малка работила като овчарка в селото и оттогава пеела песни на стадото. Цял живот ходила на много народни фестивали с жените от местния ансамбъл. Преди години се снимала и във филма "Писмо до Америка“. Първоначално не искала, но съпругът ѝ, когото тя описа като изключително добър човек, я убедил. "Щом им трябваш на хората, иди“, ѝ казал той. Някъде в нейния разказ дойде и Стас, който съвсем естествено се включи в голямото чистене на боба. Цялото шумолене на шушулките звучеше подобно на пукането на току-що запалена камина със студени дърва. След кратка тишина гласът на баба Петра прозвуча с тиха песен. Гласът ѝ беше толкова красив, толкова авторитет и история носеше. Срещата беше изключително емоционална, безкрайно истинска. Песента на баба Петра ме пренесе в друго време, друго място. Очите ми се насълзиха. Не от тъга. От красота. От благодарност. С песен на уста свършихме с чистенето. Изтупахме чер- гата, събрахме шлюпките и си взех няколко бобчета за спомен. Бяхме готови да тръгнем, когато баба Петра настоя да ни почерпи, задето сме ѝ помогнали. Настани ни в малката ѝ тъмна стаичка. Седнахме на ни- сички столове. Почерпи ни с извара, домати и пъпеш. Изпрати ни с прегръдка и дълго стоя на дървената си веранда, докато ние се отдалечавахме по калдъръмената криволичеща улица. Точно на излизане от село Пирин километражът ни отчете 5000 км.
Тази малка среща с баба Петра беше единствената ни случка в Пирин планина. Но дори сама по себе си тя ни беше достатъчна.
бюлетин
още смарт
-
Звукът на думите: чуйте поетичната селекция на Storytel
-
Най-съкровената и интимна същност на Пабло Неруда
За първи път на български четем „Стиховете на Капитана“
-
Метаморфозите на Зорбас в романа, филма и цензурирания български превод
Встъпителни думи преди прожекцията на „Зорба гъркът“, 13.10.2024 г.