Адаптацията - да рушиш построеното

Новото хилядолетие тъкмо беше започнало, когато се разнесе мълвата, че Питър Джаксън смята да екранизира творби на Дж. Р. Р. Толкин. Още не беше ясно коя точно книга, нито в какъв обем, но почитателите на писателя инстинктивно настръхнаха. Всички се питаха как изобщо някой дръзва да претвори във филм този уникален фантастичен свят. Какъв е този Джаксън, който ще се мери с толкова ерудиран литературен класик? 

В рамките на три години между 2001-ва и 2003-та видяхме филмите, които оформиха трилогията "Властелинът на пръстените“. Всеки си създаде свое мнение. Едни бяха във възторг (най-вече онези, които не бяха чели оригинала). На други прекаленото очакване изигра лоша шега и те не успяха да се насладят на приключението. Трети категорично заявиха, че Питър Джаксън и неговият сценарен екип са профанизирали Толкин с интерпретация си. И все пак, когато се разнесе прахта, остана преобладаващото впечатление, че авторите на филма са постигнали нещо значимо, нещо, което е оставило диря в бързооборотния супермаркет на съвременното кино. В ера, в която липсват трайни класики от ранга на "Апокалипсис сега“ или "Извънземното“, "Властелинът на пръстените“ успя да се задържи в съзнанието на зрителите, при това с като цяло положителна оценка. От тук нататък неизбежното остаряване на филма ще е свързано по-скоро с напредъка на специалните ефекти, отколкото с интерпретацията на литературната основа. Дали сценарият е верен на Толкин – според мнозина твърде малко. Но това няма никакво значение, тъй като сам по себе си филмовият разказ на трилогията се усеща като нещо цялостно. И парадоксалното е че за да стигнат до тази цялостност авторите на сценария са разрушили основата, на която е трябвало да стъпят.

Защото адаптирането на литература за големия или малкия екран е акт на разрушение. Това е вандалска постъпка, за която са необходими арогантност и талант. Не можеш да стоиш хипнотизиран и благоговеещ пред един роман и същевременно да успееш да го адаптираш успешно. Трябва да имаш неблагоразумието да смяташ, че можеш да го разкажеш "по-иначе“, да го направиш по-добре. Да бъдеш по-проникновен от Лев Толстой, по-ерудиран от Дж. Р. Р. Толкин, по-див от Борис Виан. Да направиш сериала "Добри поличби“ без да се страхуваш, че той няма да носи изцяло същия дух като романа на Нийл Геймън и Тери Пратчет. Дори трябва умишлено да саботираш и разглобяваш този дух, за да имаш изобщо някакъв шанс да го пресъздадеш наново.

И накрая е редно да съм откровен – не харесвам "Властенинът на пръстените“. Може би съм твърде ревнив към представите, които съм си създал, когато съм чел Толкин. Може би си мисля, че има и друг начин да бъде направено. Може би съм изживял и изчерпал своите очарования в по-младите си години, когато съм гледал Индиана Джоунс и Уилоу. Каквито и да са причините фактът си остава, че тези филми ми бяха скучни. Но точно тези филми затвърдиха моето възхищение от Питър Джаксън. Да разрушиш света на Толкин и да го построиш отново, по свой вкус и виждане – това е работа, за която се изискват безразсъдна смелост и необременена фантазия. Респект.

Ако искате да научите повече за изкуството на адаптиране на сценарий и да получите най-добрите съвети от големите имена в бранша като Линда Зегер, Джулиан Фридмън и българското участие в лицето на Димитър Коцев - Шошо, имате шанса да се запишете на специален уъркшоп, посветен на темата The Art of the Adapted Screenplay в рамките на петото издание на фестивала CineLibri. Повече информация може да получите на сайта на CineLibri и във фейсбук.