Адаптацията - да рушиш построеното

Димитър Коцев - Шошо за таланта и куража, нужни при екранизацията на роман. Особено когато авторът е Дж. Р. Р. Толкин.

Новото хилядолетие тъкмо беше започнало, когато се разнесе мълвата, че Питър Джаксън смята да екранизира творби на Дж. Р. Р. Толкин. Още не беше ясно коя точно книга, нито в какъв обем, но почитателите на писателя инстинктивно настръхнаха. Всички се питаха как изобщо някой дръзва да претвори във филм този уникален фантастичен свят. Какъв е този Джаксън, който ще се мери с толкова ерудиран литературен класик? 

В рамките на три години между 2001-ва и 2003-та видяхме филмите, които оформиха трилогията "Властелинът на пръстените“. Всеки си създаде свое мнение. Едни бяха във възторг (най-вече онези, които не бяха чели оригинала). На други прекаленото очакване изигра лоша шега и те не успяха да се насладят на приключението. Трети категорично заявиха, че Питър Джаксън и неговият сценарен екип са профанизирали Толкин с интерпретация си. И все пак, когато се разнесе прахта, остана преобладаващото впечатление, че авторите на филма са постигнали нещо значимо, нещо, което е оставило диря в бързооборотния супермаркет на съвременното кино. В ера, в която липсват трайни класики от ранга на "Апокалипсис сега“ или "Извънземното“, "Властелинът на пръстените“ успя да се задържи в съзнанието на зрителите, при това с като цяло положителна оценка. От тук нататък неизбежното остаряване на филма ще е свързано по-скоро с напредъка на специалните ефекти, отколкото с интерпретацията на литературната основа. Дали сценарият е верен на Толкин – според мнозина твърде малко. Но това няма никакво значение, тъй като сам по себе си филмовият разказ на трилогията се усеща като нещо цялостно. И парадоксалното е че за да стигнат до тази цялостност авторите на сценария са разрушили основата, на която е трябвало да стъпят.

Защото адаптирането на литература за големия или малкия екран е акт на разрушение. Това е вандалска постъпка, за която са необходими арогантност и талант. Не можеш да стоиш хипнотизиран и благоговеещ пред един роман и същевременно да успееш да го адаптираш успешно. Трябва да имаш неблагоразумието да смяташ, че можеш да го разкажеш "по-иначе“, да го направиш по-добре. Да бъдеш по-проникновен от Лев Толстой, по-ерудиран от Дж. Р. Р. Толкин, по-див от Борис Виан. Да направиш сериала "Добри поличби“ без да се страхуваш, че той няма да носи изцяло същия дух като романа на Нийл Геймън и Тери Пратчет. Дори трябва умишлено да саботираш и разглобяваш този дух, за да имаш изобщо някакъв шанс да го пресъздадеш наново.

И накрая е редно да съм откровен – не харесвам "Властенинът на пръстените“. Може би съм твърде ревнив към представите, които съм си създал, когато съм чел Толкин. Може би си мисля, че има и друг начин да бъде направено. Може би съм изживял и изчерпал своите очарования в по-младите си години, когато съм гледал Индиана Джоунс и Уилоу. Каквито и да са причините фактът си остава, че тези филми ми бяха скучни. Но точно тези филми затвърдиха моето възхищение от Питър Джаксън. Да разрушиш света на Толкин и да го построиш отново, по свой вкус и виждане – това е работа, за която се изискват безразсъдна смелост и необременена фантазия. Респект.

Ако искате да научите повече за изкуството на адаптиране на сценарий и да получите най-добрите съвети от големите имена в бранша като Линда Зегер, Джулиан Фридмън и българското участие в лицето на Димитър Коцев - Шошо, имате шанса да се запишете на специален уъркшоп, посветен на темата The Art of the Adapted Screenplay в рамките на петото издание на фестивала CineLibri. Повече информация може да получите на сайта на CineLibri и във фейсбук

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт