Самота: купи една, получи втора безплатно

Борислав Банев

„Един самотен човек“ е книга за тишината, написана шумно. Тя смесва философия и сарказъм, афоризъм и изповед, интимност и социална диагноза.

Фредерик Бегбеде се заема с най-интимната и в същото време кошмарно трудна задача - да „разкаже“ баща си след смъртта му. Този проект е едновременно паметник и ексхумация. В традицията на модерната литература, писането за създателя винаги е акт на „присвояване“ - синът не толкова разказва, колкото заема бащината фигура, за да се опита да я вгради в собствената си идентичност.

Жан-Мишел Бегбеде е поставен като знак и на възхищение, и на студена недостъпност. Той е човекът, който е присъствал, чрез отсъствие – архетип на бащата-сянка, около когото се изграждат травми и комплекси. Фредерик го изобразява – почти - в стила на екзистенциалните герои на Камю: успешен, харизматичен, социално признат, но вътрешно абсурден и непроницаем. Това поставя книгата в жанра на философската изповед - не е биография, а разследване на една липса. Човекът е сам, не защото е изоставен, а защото никога не е могъл да бъде достигнат.

Романът отваря архива на бащата със сцени от католическия интернат в Сорез. Там, сред студ и дисциплина, Жан-Мишел е научен да оцелява чрез изолация. И това е ключовият момент - институцията като травматичен архитект на самотата. Произвеждат се тела и съзнания, подчинени на ред и контрол. Бащата, за да оцелее, се научава да бъде сам. И тази школа се превръща в негово съдба, предадена и на сина. Това не е просто спомен за детство, а наследен режим на съществуване.

Жан-Мишел е символ на успеха - учи в Харвард, става „папата“ на хедхънтърите във Франция, движи се сред елита, пътува, съблазнява. Всичко в биографията му крещи „успех“. Но под нея стои екзистенциален парадокс - човек, който винаги е сред другите, но никога с тях. Тук Фредерик вади от кобура, едно от любимите си оръжия - сарказмът като диагноза. Описва баща си с рекламни формули, сякаш е продукт: харизматичен, бляскав, но кух, отвътре. Парадоксът е, че бащата, който се занимава с подбор на хора, не успява да изгради близост в собствения си живот. Постмодерен трагизъм, един вид. Успехът е форма на социална интеграция, но и симптом на интимен провал.

Заглавието „Един самотен човек“ не е метафора. То е диагноза. Бащата живее като човек, който вече знае края си. Колкото по-многолюдни са коктейлите и купоните му, толкова по-празна е вътрешната му стая. Синът открива, че наследството не е богатство или опит. И тук книгата преминава в автобиографично признание, че когато вече не го „слуша“, той престава да го интересува. Взаимоотношения, основани на взаимно отчуждение. Така самотата се предава като невидим ген от баща към син.

Фредерик Бегбеде е рекламист par excellence и никога не го крие. Цялата книга е написана като верижна поредица от шамари, афоризми, формули, парадоксални изречения. Например, палиативните грижи са описани като куриерски услуги. За мен – чиста поезия. Мога да го сравня с Уелбек, който превръща самотата в сухо антропологическо наблюдение. Но при Бегбеде има и хумор, и игра, дори когато говори за бащината смърт, той не може да избяга от стилистичния блясък. Това е форма на защита - стилът е броня срещу болката. И отговор на всичко, ако трябва да споменем и Буковски. В същото време тази „маркетингова поезия“ може да дразни. Твърде кокетна, твърде лъскава за тъжна тема. Но именно в това е конфликтът на книгата – тя е разпъната между нуждата от близост и обсесията по фасадата.

В сърцевината на романа стои въпросът - какво остава от човек, когато си отиде? Отговорът не е нито в наследството, нито в делата, а в спомена. Но споменът е капризен, неточен, фрагментарен. Книгата се превръща в медитация върху паметта, догаряща лента, която едва събира образи и реплики.

Най-силният момент в „Един самотен човек“ не е в бащиния успех или в присмехулните формули. Той е в признанието, че санитарката е плакала повече от собствения му син. Това е кулминацията - любовта и скръбта се оказват по-достъпни за непознати, отколкото за най-близкия. Философски шамар, който изкарва наяве цялата трагедия на дистанцията. Бащата е бил толкова недостъпен, че синът не може да скърби адекватно. А скръбта на непознатата жена е по-човешка от тази на кръвта.

Това не е само книга за бащата на Фредерик Бегбеде. Това е книга за всички бащи, които никога не сме опознали, и за всички синове, които научават твърде късно, че самотата е наследствена.

Борислав Банев рецензия Един самотен човек Фредерик Бегбеде