Поезията на Борис Пастернак

Вече тридесет години издателство „Колибри“ представя на българската читателска аудитория не само новите достижения на литературата по света, но и се старае да попълни известни празноти в рецепцията на класиката – било поради пропуски в миналото, било поради наличието на причини, най-вече цензурни, даващи изкривена представа не само за самия автор, но и за литературата, към която той принадлежи.

Борис Пастернак е една от най-значимите фигури в руската литература. Отличен е с Нобеловата награда за литература (1958) „за изключителни постижения в съвременната поезия и продължаване на традицията на голямата руска проза”. Лириката му отрежда място до имена като Александър Блок, Владимир Маяковски, Анна Ахматова, Осип Манделщам. За него Марина Цветаева казва: „Пастернак е голям поет. Сега той е най-големият между всички”. Пастернак е един от върховете не само в руската, но и в световната литература, сравнително добре познат в България, но за съжаление, не с изконната неповторимост на оригиналните си текстове. Скандалът около появата на „Доктор Живаго” преди десетилетия е оставил противоречиви усещания у българските читатели; днес те могат да се насладят на пълната, нецензурирана версия на романа, издание на „Колибри“. Що се отнася до поезията му, трудно разбираема дори за четящите руски, в миналото тя беше изправила преводачите пред неизбежното опростяване на текстовете, дължащо се на недоброто разчитане на оригиналите или на невъзможността да се постигне оная художествена дълбочина, която ги прави неповторими.

Изключение правят преводите на Кирил Кадийски, който е всепризнат майстор на поетическото слово и вече е представил на българския читател в отделни томове поезията на колоси като Лермонтов, Тютчев, Некрасов, Блок, Аненски, Бунин, Волошин, без да смятаме обемната (близо 1000 стр.) „Антология на руската поезия” от „Слово за похода на Игор” до наши дни. 

За тома със стихотворения на Тютчев преди няколко години той беше удостоен с международната награда „Read Russia/Читай Россию”.

Томът, който предстои да излезе от печат, ще запълни една празнота в представянето на руската поезия, а читателите, които имат пълно доверие на преводач от ранга на Кирил Кадийски, ще изпитат онова интелектуално задоволство, което издателството им предостави с публикуването на Сонетите на Шекспир и на „Ад” от Данте в нов превод, дело на нашия голям поет. Представяме четири стихотворения от новото издание с поезия на Борис Пастернак. 

СНЯГ ВАЛИ

Сняг вали, сняг вали.

И протягат се цветята

към рояка зад стъклата

в млечноснежните мъгли.

Сняг вали. И смут, брожение.

И се втурват, и летят

стъпалата разкривени,

кривналият кръстопът.

Сняг вали, сняг вали.

Сякаш падат не парцали,

а тъй както в кръпки цял е,

сводът ще се строполи.

Сякаш днес като чудак

там отгоре, от балкона,

в криеница небосклона

слиза на земята чак.

А пък дните си летят.

Коледа кога отмина,

и на Новата година,

гледай – иде й редът.

Сняг вали, от бял – по-бял,

с тоя темп, в мъгла такава,

с тия стъпки, тъй ли вял,

или силно завалял

и животът отминава?

И годините ли в бяг

се застигат – като сняг

и слова в стихотворение?

Сняг вали, вали, навял,

сняг вали и смут, смущение:

в минувача побелял,

удивените растения,

кръстопътя в преспи цял.

1957

ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР

Догаряше небето вече.

В горите глухи на Урал

ездач в разкаляната вечер

прибираше се окъснял.

Едва-едва влечеше конят

подкови, шляпащи със звек,

и бързаха да ги догонят

и локвите със звънък ек.

А ходом тръгнал, изтощено

отпуснеше ли той юзди –

дочуваше се как с бучене

се носят придошли води.

Как кремък кремъкът изкъртва,

как плач долита, екне смях,

и пънове във водовърта

се сриват с буци пръст по тях.

А там, зад клони почернели

от залеза недогорял,

ехтяха славееви трели

като набат, като сигнал.

Върбата там, където чака

с вдовишка кърпа на плещи,

май славеят разбойник в мрака

сред седем дъба пак пищи.

Каква беда, каква изгора

го бе разпалила и днес?

В кого сачмите без умора

изстрелваше сред тоя лес?

И сякаш като дявол щеше –

дошъл с каторжници насам –

да търси конни или пеши

уралски партизани сам.

Земя, небе, гори и птици

ловяха този глас запял,

тия отмерени частици

от лудост, радост, болка, жал.

* * *

Да си прочут не е красиво.

Не ще те възвиси това.

Недей в архива предвидливо

да трупаш всяка чернова.

Творецът е – да се раздава,

а не за слава да ламти.

Позорно е с пазарска врява

да бъдеш превъзнасян ти.

Живей така, без самозванство,

та сам да чуеш как с любов

през необгледното пространство

ти праща бъдещето зов.

В съдбата празноти оставяй,

а не по белите листа

и там дебело подчертавай

главите, важните места.

И потопи се в неизвестност,

и стъпките си заличи:

тъй скрива се в мъглата местност

и вече нищо не личи.

След тебе утре всяка педя

усърдно ще изследват там,

но несполука от победа

недей да различаваш сам.

И тъй, компромиси да няма,

не се отказвай от целта

и пак живей, живей и само

живей, и само – до смъртта.

НОБЕЛОВАТА НАГРАДА

Аз съм като звяр в обсада.

Нeйде – хора, воля, ден,

а след мене – вой, нападат,

аз отвред съм обграден.

Тъмен лес, вълни се мътят,

ствол на рухнало дърво.

И отрязан ми е пътят.

Нека – все ми е едно.

И каква направих пакост?

Аз – убиец, негодяй?

Зарад мен в света оплакват

моя хубав роден край.

Но и тъй, почти пред гроба,

вярвам, близък е денят –

чело подлости и злоба

пред доброто ще сведат.

Борис Пастернак поезия Колибри Кирил Кадийски