За магистралата на личното ми его и социалната поезия на “Неправилен рап”

И защо текстовете на Христо Христов Петров, известен като Ицо Хазарта, са най-добрата българска социална поезия на нашето време.

Идея нямах колко ще ми е трудно. Трудно да напиша текст, който ужасно много искам да напиша. Само че този път нещо думите ми се спъват, фразите се огъват и се кършат, а смисълът изфирясва все едно е лавандулов спирт - пощипва в началото и после нищо. 

От почти три седмици, откакто излезе албумът “Неправилен рап” на Ицо Хазарта, слушам само и единствено него. В колата, докато пътувам. В ушите ми е, докато ходя из улиците, сутрин, докато пия кафе, вечер, когато блея на терасата и се опитвам отново да се центрирам. Не мога да спра да го слушам тоя албум. Аз, дето съм все на рок или джаз вълна, съвсем осъзнато. Рокът сутрин, за да вляза в динамичен режим, а джазът някъде следобед, когато адреналинът ми е в повече и иска да се кротне за през нощта. Искам да кажа, че и аз самата не съм съвсем наясно какво точно ми се случва с “Неправилен рап”, но истината е, че съм пристрастена към парчетата в него. Искам да ги науча наизуст - нещо, което не си бях поставяла за цел от тийнеджърските си години, когато по цели дни въртях U2 и усърдно припявах с тях “I have climbed highest mountains… “ все едно от това зависеше животът ми. Е, нещо такова се случва и сега. При това с всяко парче от новите на Ицо Хазарта, без изключение.

 

Когато пишеш за нечий друг текст, неусетно се влияеш от стила му. То и няма как да стане по друг начин - нали трябва да влезеш в материята, за да видиш от какво е направена. В този смисъл някога, когато ни учеха да правим дисекция на литературно произведение, особено пък на поезия, ни предоставяха един специфичен език, на който се случваше това - езикът на литературоведа. Той си има своята терминология, леко тежка структура, понякога до степен на неразбираемост. Има си нещо като естествени блокери, които препъват окото на непрофесионалиста - трябва да преминеш през определен праг, да си припознат като “достигнал степен” във владеенето на тази лексика, за да разбираш литературната критика. И чак сега, двайсет и малко години, след като съм се дипломирала като филолог, осъзнавам, че точно този литературоведски език, дето беше зор да го науча, при Ицо Хазарта не работи. Не става да пишеш за рап поезия, като използваш кодиран, малко високопарен, критически език. Просто не става - все едно да отидеш на рок концерт с фрак и бяла папийонка!

Трябва точно обратното - да се върнеш към истинските знамения на думите, към езика, на който си говорим, когато сме си ние, без блокери и съпротиви. Затова и следващият по-долу текст няма да говори на него. Четете го като споделено мнение на една, която принципно едва-едва разбира от рап (ожесточено и в пълен кеф съм слушала само Eminem), никога досега не е писала нищо за Ицо Хазарта с или без “Ъпсурт”, ползва някои лафове от парчетата им (“Мене ме нема в целата схема”… “Колега… бе, не ме занимавай с групости, бе”… “Чай, че си харесАх едни сандалки в мола”… “Нема кинти, нема, нема кинти”…) без дори да знае точно, че са техни и изобщо… даже самата е леко ретро. Ама то и Ицо Хазарта си вика, че е ретро, пък изобщо не е, така че да започна оттам…

Като излезе първо пилотното парче “Браво”, гледах клипа с попиващите очи на тотален фен на Валери Милев. Открай време истински се кефя на нещата, които вижда зад думите и начина, по който ги разиграва на екран. И тука така - един “бодлив” пич на мотор, самотен ездач на всякакви разстояния, облечен в скафандър с метални шипчета и с гротескна шина на зъбите, “каца” в родната действителност. В средата на “новите бг звезди”, “твърде много рапъри и малко санитари”, където някакви жени с огромни усти и голи бедра разнасят безумни лозунги за спасяването на рапа, който някак се е усвоил от момчета, дето отделят повече внимание на върховете на мустаците си, отколкото на музиката си.

“Е - викам си - Ицо се върна от “много време на море” и сега се разправя с тия “нови талибани”, дето “мани, мани… Тва е нова мода, кефи се народа”. 

Парчето веднага ми се залепи за ушите. Така стана и после, веднага щом чух целия албум в нощта на официалното му представяне на 18 май. Докато два часа стърчах там, отстрани на сцената, и усърдно слушах думите, за да разбера смисъла им веднага, си дадох сметка, че всъщност съм тук, заради тях - стиховете. Слушах една поезия, която има пълното основание да се нарече така, при това отвъд розово-пухения контекст, в който обикновено говорим за нея. Като кажем “поет”, тривиално си представяме едни и същи образи - отнесен от вихъра хилав младеж с небрежен вид и веещ се на морския бриз перчем или пък огнен мъжкар от типа “Смирненски” - пламнал взор, леко смръщен, пролетарска дързост и гняв…

Е, Ицо Хазарта не е нито едно от тези неща. Носи си детската физиономия (нищо, че все говори колко е стар на музикалния хоризонт), говори малко и притеснено (гледах му всички интервюта от март насам), но иронията, самоиронията и чувството му за хумор са си там. Объркват сериозно тези, които са застанали срещу него, за да водят телевизионен “разговор”. Гледам и Слави в шоуто си, и Светослав Иванов в “120 минути” как се опитват да усетят докъде е сериозното и къде влиза подигравката със самата ситуация в момента на интервютата си с Ицо Хазарта и ми става забавно как пропадат в това търсене. Слави безпомощно и дълго иронизира, че Ицо бил казал как “дава на хората песните си” и силата му да парира собственото си неудобство стига дотам. Светослав Иванов задава подготвените си въпроси професионално, но едносричните отговори от другата страна го разколебават, затова си гледа в записките за помощни теми и многозначително повтаря като ехо отговорите.

Ицо ги обърква, без да иска го прави. Такъв си е. Не е прост уличен дришльо, който е взел да рапира, за да си излее яда, че още няма лимузина и кинтите не му стигат за качествено “бело”. Не е и от новата порода хип-хоп момченца, които вярват, че като преметнат една диагоналка, тип “бананка” през набъбващите си кореми, подкарат взет назаем за клипа Хамър и припеят по нещо просташко за секс, мацки и наркотици, вече са звезди.

На всичкото отгоре в текстовете на “Неправилен рап” Ицо сам се подиграва с всичко това, ама когато някой го подпре с въпроса “що така с тоя хейт?”, вика, че било “бъзик”. И че в рап културата тия неща са ок, никой на никого не се сърди, трябва да си широкоскроен и да не се втелясваш просто. Е, да, де, ама ние, дето не сме рапъри, си се втелясваме и гледаме да уловим скандала, да разконспирираме омразата, да припознаем подигравката. Аз включително, разбира се. “Абе аре, бе - викам си - как да не е вътрешнозаводски хумор, след като препратките са ачик-ачик към конкретни хора, дето и аз, която не може да различи кой е Венци Венц и кой Павел, може да стопли?! И как да не е дисекция на бг рапа, като и за сериозни каки като мене е ясно, че в него се наводни от източен диалект и малки селянчета, дето искат да са известни?!” 

Обаче Ицо Хазарта и мене ме обърка. С медийното си поведение на малко случайно попаднал в ситуация, която изначално му е смешна. С правилния и хубав български, на който говори в интервютата си и цитира Казандзакис и уличния, безпардонен език, на който създава истинска социална поезия. Със способността да казва някакви прости неща, обаче така, че зад тях все да прозира и друг смисъл. При това по такъв начин, че сам не знаеш тоя друг смисъл търсен ефект ли е или си е проекция на собствената ти интелигентност. Е това е то - когато слушам текстовете на Ицо Хазарта и когато гледам интервютата му, силно се съмнявам в себе си. Преставам да съм сигурна, че съм толкова смела, колкото съм си мислела, че съм, когато слушам “Заради тебе” - “Нарисувай ми една овца в анфас / нека ти позира огледалото във вас…”

Не съм така твърдо убедена, че наричам нещата с истинските им имена, след като съм чула “Имам човек във НАП и ми дреме на гъза / Имам човек във КАТ и вече нема да хода да се реда.”… Гледам се отстрани през “Нафта” и “Гладен” и отчитам повишеното ниво на личния си конформизъм, засилващия се копнеж по някакъв вид уседналост, умората да правя неща. Спирам да си се самовъзхищавам, когато слушам “Сърцето на хлебарката”, защото се виждам как понякога се изживявам като “неразбран талант” и ми става смешно за мене си. 

Изобщо, докато живея с парчетата на “Неправилен рап”, се приземявам. Действа ми като тренировка по бойно изкуство - здраво си се залепил за земята, стегнал си юмруците и се опитваш да избегнеш удара и да шибнеш на свой ред, докато наоколо мирише на пот и е душно. Душеспасяващо е за хора като мен, дето витаенето в облаците им идва твърде много. Очистващо е. Подреждащо. Нищо, че не разбирам кой знае колко от рап - разбирам обаче от текстове. И текстовете на човека, наречен Христо Христов Петров и известен като Ицо Хазарта, са най-добрата българска социална поезия на нашето време. Наистина най-добрата!

Сега, то е ясно, че целият текст по-горе е възхита от творчеството на Ицо Хазарта. И аз като Слави и Светослав Иванов обаче не мога да се оттласна от егото си и точно ето тук не спирам да се чудя как ли ще прозвучи това на самия Ицо. Дали ще си каже “еее, една кака (да не кажа “глупава лелка”) пише готини неща за мене” или ще му е все едно. Дали желанието ми да изразя възторга си от “Неправилен рап” без високата пара на литературоведското слово няма да изглежда като онези клети напъни на майка ти да ти “слиза/качва на нивото”, докато се мъчи да ти е близка и ти говори на “аре, бе, ский са яката работа”. И защо всъщност чак толкова много ми пука за това? Нали принципно не ми пука “какво казват хората”…

Ами ще ви кажа. Пука ми, защото виждам един страхотно талантлив човек, който не просто реди някакъв си там рап, а създава литература. Пука ми, защото отдавна не бях виждала как конкретните образи в един стих могат да разгърнат толкова много смисъл. И как фрази от ежедневието ни, дето ни профучават край ушите, могат да извадят на масата цял нов контекст, да ти дадат нова перспектива, през която да четеш делничното и да го подиграваш, за да можеш да го преживееш. Пука ми и защото ме кефи добре свършената работа. Кефят ме и хората, които не бръщолевят, а излизат да кажат точно навреме точно това, което имат за казване. Пък после умеят и да изчезнат пак - не им е важно да готвят мусаки по кулинарните предавания, та заедно с картофите и каймата, публично да се предъвква и името им. 

Както ви признах, от три седмици се опитвам да напиша този текст. В крайна сметка не знам дали ми се получи - той е извън всяка позната или открита от мен схема на писмено изложение по някаква тема. Точно това обаче му е хубавото. Защото все още няма нещо такова като рап журналистика - ние се спотайваме зад думите, държим в юздите на политическа коректност и публично приличие мненията си и гледаме да ги изговаряме дисциплинирано, подредено и защитено. И аз правя така - по-лесно е да се ограждаш с думи в защита, отколкото да ги хвърляш като камъни в нападение. Откакто живея с “Неправилен рап” обаче нещо ми се разместват пластовете. Припомних какво удоволствие е да наричаш нещата с истинските им имена, да дръзваш да ги стоварваш с цялата им тежест и изобщо да не ти пука, че отсрещната страна остава без дъх. Пък когато събере сили да го поеме, единственото, за което се сеща, е да се почувства дълбоко засегната, с наранено его. Ами супер! Защото пътят до егото е толкова прав, толкова добре асфалтиран и толкова лесен за минаване! И защото трябва да не спираме да си припомняме, че честолюбието е селска черта, достойнството не е. Хубаво е да се присещаме още, че имаме други, далеч по-смислени пътеки за извървяване, от тая добре осветена и безопасна магистрала на егото. 

Лично на мен “Неправилен рап” чудесно ми го показа.

“Вече ми е все едно, на мен не ми дреме за всичко, / оставам млад и не ставам чичко, защото в моите очи има радост, в моите очи има радост…” 

Благодаря, Ицо, бях ги позабравила тия неща!

бюлетин

още реакция