Кой ще осмее смешника?

За бързата консумация в изкуството, целта на комедията и умишлено снишените възприятия.

Опитвам се да си спомня момента, когато остроумието изчезна от българското изкуство. Не, не от цялото. Все още има тук-там проблясъци в поезията и прозата, в някои форми на изобразителните изкуства (карикатуристите ни понякога го нацелват, все по-често случайно). Но в киното, театъра и телевизията остроумието липсва.

Единственото, което остана, за да ни разсмива, е буфонадата. Тя е превзела изцяло дори сатирата, така нужна днес, в обърканото ни неприлично грозно време.

Буфонадата е стар похват, използван от шутовете и клоуните. Корените ѝ са дълбоки – започнала е като площадно изкуство още в Древна Гърция. Италианците през Ренесанса я превръщат в основен глас на народа – това е улично забавление, малко свеж въздух за простолюдието по онова време, неграмотно и отрудено.

Днес я консумираме изобилно, а адептите ѝ дори имат претенцията да са единствените, които правят изкуство. Всички останали за тях са „онези, които са тук, но ги няма“.

Всъщност има истина в това твърдение. В продължение на едно-две десетилетия нивата на възприятие бяха умишлено снижавани. Бавно, като гореща вода за немарлива жаба. По-възрастните ще си спомнят прекрасното предаване „Улицата“ на Теди Москов и неговите актьори. Там хуморът беше изкуство – смешно, но и дълбоко. Пародийно, но и тъжно. Точно в целта, а целта беше многопластова.

Днес същите тези актьори се правят на улични шутове в „Комиците“. И са само смешни. Не посланията им, те са смешни. А това е основната разлика между истинския и буфонадния хумор.

Комедията има за цел да промени нещо в хората. Да ги покаже в криво огледало, да ги накара да се замислят върху себе си и света, който сами са изградили. Ключовата дума е „замислят“. Буфонадата, която ни залива отвсякъде, не ражда мисли. Това е словесна царевична пръчица – чуваш нещо, но мозъкът ти не поглъща нищо. Не можеш да преживееш катарзис след смешките на Зуека и Рачков в „Като две капки вода“. Не можеш да промениш себе си, защото липсва остроумие. За остроумието трябва остър ум.

Но е лесно да разбереш смешката. Затова точно този тип шутовщина е най-близка до масите, най-много се консумира. Носи най-много публика, а това кара шутовете да си повярват, че са крале.

Човечеството обича да се смее, спор няма. Комедиите са най-популярния жанр в киноизкуството. Ситкомите събират повече публика от криминалните сериали. Но сравнете „Господин Х и морето“ с... „Как се запознах с майка ви“, да кажем. А и не е нужно да сравняваме американски ябълки с българска мушмула. Сравнете филмите „Уют“ и „Оркестър без име“. Разликата е видима, нали? Сравнете старото „Клуб НЛО“ с „Комиците“.

Страшното е, че и шутовщината ни е беззъба.

Поне да беше клоунада – там спокойно можеш да се присмиваш на клоуните, защото те са преднамерено, натрапчиво, видимо глупави. Днес обаче те се обиждат. Вярват, че са изключително важни, защото имат огромна публика. Защото някой от тълпата на улицата е кръстил детето си с тяхното име. Защото получават цветя.

Буфонадата от създаването си се е радвала на огромна популярност. Пиеро и Арлекин и до днес са трайни персонажи. Безспорно е повлияла на „високото“ изкуство, но самата тя не е такова.

Не твърдя, че трябва да се лишим от обикновените смешки, защото животът е достатъчно трагичен, имаме нужда от тях. Само не трябва да си мислим, че те са единственото възможно изкуство. Количеството публика не е определящо за качеството на сътвореното. Нивото на образованост на публиката обаче е.

Достатъчен е само един пример, за да разберете този привиден парадокс. Ако в една и съща вечер две телевизии излъчват паралелно „Като две капки вода“ и буфонаден спектакъл на Метрополитън, повече публика ще се събере при Рачков. Това дали означава, че шоуто на Нова телевизия е по-добро? Дори публиката му няма да мисли така. Просто ще си иска бързото хранене, защото така е свикнала.

Нахвърлях набързо този текст, защото ми е трудно да приема, че все по-често уж талантливи хора мерят постиженията си по децибелите на кикота в залите им и по тълпата, която ги гледа. Все едно бъбривата опашка пред касите на „Макдоналдс“ да е белег за по-високо качество на храната от тихия салон на френски ресторант.

Шутовете имат място под слънцето, безспорно е. По-шумни са, по-пъстри, по-видими от останалите. Ролята им е да осмиват тези, които се взимат насериозно.

Но когато шутът си повярва безкрайно, светът се обръща надолу с главата. Кой ще осмее смешника?

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция