Бруно Ганц – летящият в небето над Берлин

Има ли нещо, към което да се чувствате особено привързан?

Все още най-много към професията ми. Разбира се, и там по някое време търсенето ще спре. Скоро ще стана на 70. Трябва да свиквам вече с тази раздяла. Няма да е никак лесно.

Удря ви по самочувствието ли?

Да. 

Свързано е с признанието?

Да, защото славата е сладко нещо…

… и човек става зависим?

Така се получава. Трябва по някакъв начин да се освободя от тази страст и да я заместя с нещо друго. Няма да се вкарам в ситуация, в която на сто години все още да излизам на сцената. Поне представата за това не ме изпълва с радост.

Страхувате ли се от остаряването?

Разбира се. Може би най-вече се страхувам от това, че ще получавам предложения, свързани с възрастта ми.

Това е част от интервю, което актьорът Бруно Ганц дава пред "Билд ам Зонтаг“ през октомври 2010 г. За първи път Ганц говори за лични проблеми, до този момент в интервютата си стриктно се придържа само към професионалните теми. И Смъртта сякаш побърза да използва неочакваните му признания и да изпълни желанието му да не излиза стогодишен на сцената, прибра го още на 77. Актьорът почина на 16 февруари т.г. в дома си в Цюрих от рак на дебелото черво. Заболяването е открито преди половин година и е попречило на последната му предвидена роля: през есента на миналата година трябваше да изиграе допълнително написана специално за него роля на Разказвача в "Вълшебната флейта“ по Моцарт, постановка на Залцбургския фестивал. Трябваше да се въплъти в дядо, който разказва на своите трима внука за красотата и мъдростта на този свят. На Ганц нищо ново. Нали това беше правил десетилетия наред с всичките си останали роли.

Талантът му проличава още в училище. Роденият на 22 март 1941 г. в Цюрих син на швейцарски фабричен работник и италианка веднага след матурата решава, че ще стане актьор. Посещава Цюрихското театрално студио (днес Висше училище по изкуство), още на 19 години застава пред камерата, а за да се издържа, работи като продавач на книги и каквото друго падне.

През 60-те години се премества в Германия, където работи в различни театрални проекти. От 1970 г. влиза в актьорския състав на берлинския театър "Шаубюне“, където работи с най-известните германски режисьори. Две години по-късно за първи път участва в Залцбургския фестивал и е избран за "актьор на годината“. Само за десет години Бруно Ганц става театрална звезда на Германия, Австрия, Швейцария.

През 1977 г. Вим Вендерс го кани за филма си "Американският приятел“. Следват ангажименти във филми на Райнхард Хауф, Вернер Херцог, Волфганг Петерсен, Фолкер Шльондорф… Но кинообразът, с който буквално излита във висините на киното, се свързва с втората покана от Вим Вендерс, а именно ролята на ангела Дамиел в "Криле на желанието“ (1987).

"Възможно ли е, някога да не съм вече този, който сега съм?“ – пита ангелът и поставя един от най-важните въпроси, вълнуващи човека – какво ще стане с нас след смъртта. Гласът на Бруно Ганц звучи съвсем по ангелски, мек, благ, с едва забележим швейцарски акцент. Актьорът играе невидим, въздушен, неуловим "човек“ и тъкмо чрез представянето на образа на мимолетното той успява сякаш да гравира своята собствена физиономия в историята на киното.

Но това е само началото. Стигнал върха на зрителската любов, когато на всички вече им се струва, че повече не може, Бруно Ганц не спира, той препуска напред из филми и постановки, нежен, любящ, груб, невъздържан, любопитен, търсещ, губещ, лутащ, намиращ смисъл, намиращ себе си.

През 2004 г. Ганц влиза в дрехите, мустаците, прическите, характера на Адолф Хитлер във филма "Залезът на Третия райх“ на Оливер Хиршбигел. Филмът има номинация за "Оскар“ за най-добър чуждоезиков филм. Също така получава и ожесточената критика на Вим Вендерс, който твърди, че абсолютното зло не може да има човешко лице. А това всъщност е най-голямото актьорско постижение на Бруно Ганц – очовечаването на злото. Намацаната със сос от спагети физиономия на Хитлер се забива дълбоко в зрителските спомени по същия начин, както сякаш прозрачния ангел Дамиел.

Ганц е майстор на второстепенните роли, той създава усещането за пълнота от филма. И това се установява, ако мислим обратно. Когато е на екрана, имаме чувството за цялост, но ако го нямаше, съществува опасност картината да се килне на една страна. "Четецът“ на Стивън Долдри, "Купонът“ на Сали Портър, "Къщата, която Джак построи“ на Ларс фон Триер, "Нощен влак за Лисабон“ на Били Аугуст… Всички тези филми нямаше да са същите без вкуса на подправката, която Бруно Ганц им дава.

Отличен е с почти всички възможни актьорски награди в Германия, Австрия и Швейцария, два пъти е получавал приза на Европейската филмова академия за отделни роли, а през 2010 – за цялостно творчество.

Женен е от 1965 г. за Сабине Ганц, но не живее с нея. Двамата имат син, който ослепява на четири години. Дълго време е живял с театралната фотографка Рут Валц. Около 2000-та година Ганц има тежък проблем с алкохола до положение да не може да излиза на сцената. Няколко пъти посещава групи за анонимни алкохолици. Спасението идва, когато се блъска в стълб на улична лампа и получава дълбок разрез в главата. Случайни хора го намират и откарват в болница, малко преди да почине от огромната загуба на кръв. След няколко месеца на легло си обещава: никога повече нито капка. И изпълнява обещанието си.

Разказвате ли за своя живот на сина си?

Понякога. Ако той пита нещо, бих му го казал. Но той е колеблив. Има неща, за които не пита. Също и при мен е така. Ние поддържаме чудесни отношения, за което съм му много благодарен.

Как се справя баща, който има сляп син?

По-важното е как се справя синът. А засега той се справя отлично.

Но той не може да ви види на сцената или на екрана.

Ходя с него на кино. Не можете да си представите какво могат да правят ушите на слепите хора. Разбира се, зрението е нещо друго, но аз съм безкрайно изумен как той възприема света чрез слуха си.

Смятате ли, че умирането и смъртта пораждат най-големите ни страхове?

Много умни глави са измислили невероятни неща. Но всички мълчат, когато стигнат до прага между живота и смъртта, тъй като не знаят какво има от другата страна. В момента не изпитвам страх от смъртта, защото интуицията ми казва, че още не ми е дошло времето.

Вярвате ли в живота след смъртта?

Не. Или пък – може би все пак? В момента предпочитам най-примитивния материалистичен вариант: че всичко приключва. Край. Точка. Но остават следи. Хората си мислят още известно време за теб, гледат филмите ти, четат книги, писма. Но по някое време и на това се слага край.