Неща, които се раждат и умират

Пред една от сцените в Народния сме. Навсякъде мирише на дърво и е вторник. Ден обикновен - като палачинка в чиния, забравена на кухненския плот. След секунди палачинката ще се обърне и ще ни остави нов вкус в устата - този на изгубените думи, които всъщност никога не търсим. И не защото това е спектакъл само на думите, не. Много повече е. Зрителят иска за 1 час и 20 минути да се превърне в детектив, който снема отпечатъци от пръстта на собствената си съдба. 

Тази пиеса му го позволи. 

Захвърли в коша всички философии и стреля от упор във всеки един от нас. В челото, в сърцето и в онова, отвъд тялото, което няма име. Публиката се сля с героите, сякаш бяхме деца, родени от един и същ абсурд, от едно и също величие. Зададе ни тежкия въпрос, който всяка сутрин повдигаме на раменете си:

Защо е толкова трудно да бъдеш жив?

Двамата герои бяха вещественото доказателство за все още съществуващо време. Неловки, трогателни, нездрави. Като всичко. Ароматът на дърво убедително се смеси с този на парфюм, обърка се в хомогенна смес с въздуха на Флоренция, миризмата на болнична стая, уханието на току- що измита коса. Най-осезаеми, обаче, останаха ароматите на пъстърва, портокал, жена, любов и мъж - неща, които се раждат и умират.

Героят на Стефан Денолюбов, хитрецът, кавалерът, пингвинът с папионка, търтеят по халат, който кротко пие биричка, работягата, самотният, грижливият съпруг, циникът... всички тези мъже гордо се изправиха в актьора. Защото Стефан не играе. Той живее ролята си. Диша я.

Лисицата, наивната, красивата, жената на повикване, досадната съпруга, кучката, неизчерпаемата, вечната - Николета Малчева е своята героиня до последната клетка, до последната бримка на чорапогащника, жена, която едновременно е топла и прохладна като бриза.

Всички тези усещания, чувства и характери имат лична карта, и на нея са цветът на собствените ни очи, възрастта ни, адресът ни, персоналният ни срок на годност... Историята на този спектакъл носи нашите белези, свива се на топка в корема ни, не проповядва, не съди... Просто танцува като невменяема по задимената сцена така, сякаш никой не я гледа. 

И пее с отворена диафрагма.

Лично на мен тази постановка ми подшушна на ухо, че няма по-точно изстрелян куршум от истината. А какво е истината, ако не хората с техните обстоятелства. Пеперудите, родени, за да бъдат препарирани. Емоциите, които се изстрелват като тапа и оставят мириса на шампанско и напалм. Възбуда, адреналин и страх. 

Да поведеш човешката болка по траекторията на смеха и да я изпееш с осанката на Синатра. Това направиха тези необикновени артисти в един обикновен вторник. Показаха ни, че да го 'направиш по твоя начин' е единственият начин да родиш нещо, което диша. И аз изобщо не разбрах кога тази тъжна пиеса ме направи щастлива. Доста подло от нейна страна.

Не го очаквах.

Следващите дати за "Честита съпруга" са 18 февруари и 25 март.