Забравените на тавана жени

Виенският музей „Белведере“ показва творби на 60 художнички, работили в началото на ХХ век и след това изчезнали от историята на изкуството

Знаете какво са виенски модерн и сецесион, нали? Най-просто казано: период от развитието на изкуството във Виена от края на XIX и началото на ХХ век, съответстващ на германския югендстил или ар нуово във Франция. Излизане от системата на дотогавашния виенски салон, съчетаване на различни познати до този момент стилове, византийска мозайка, позлата, ориенталски мотиви, стъклопис, включване на декоративни елементи, игривост…

Знаете имената на най-изявените представители, нали? Густав Климт (югендстил), Оскар Кокошка и Егон Шиле (експресионизъм).

Знаете коя е жената, която Климт е увековечил на няколко свои картини, нали? Адел Блох-Бауер, съпруга на фабрикант, в чийто дом е бил един от най-известните виенски салони, а фабрикантското семейство – стабилен спонсор на художника.

Климт днес е един от туристическите знаци на Виена, а лицето на Адел може да се види по чаши, чанти, химикалки и къде ли не.

И какво излиза, че знаем всички за сецесиона? Няколко имена на мъже  художници и едно име на красива жена в ролята на модел и муза. Виенският сецесион, такъв, какъвто е достигнал до съвременността, е чисто мъжки. Жената предлага своите прелести, но мъжът е homo faber – работещият човек, който е в състояние, обработвайки женското тяло, да създаде творба, която е развълнувала публиката навремето и която продължава да вълнува и днешните хора. Но се оказва, че не е било точно така.

Музеят "Белведере“ се опитва да разбие това "знание“ за сецесиона и виенския модерн с изложба, наречена "Градът на жените“, като вкарва изцяло нови страници в историята на изкуството. Мнозина изкуствоведи нарекоха вече изложбата не само "първа по рода си“, но и направо "революционна“. Представени са 60 художнички, които също са работили и излагали по времето на Климт и Шиле, но чиито творби след това просто са били пометени от исторически събития. С единствения аргумент – защото са жени. 

Elena Luksch-Makowsky, Ver Sacrum. Selbstbildnis mit Sohn Peter, 1901

 

Едно от доказателствата, че въпросните художнички си заслужават вниманието, според кураторката на "Градът на жените“ Сабине Фелнер е, че на изложение под председателството на Климт, организирано през 1908 г. 30% от представените автори са жени. Което означава, че величията, какъвто е Климт, на времето са оценявали женския талант и са гледали на другия пол не само като на модел, както е достигнало до нас. Сабине Фелнер се отправя на истинско откривателско пътешествие, за да достигне до запазените в годините творби на художничките, работели в годините между 1900 и 1938 г. във Виена. И ги намира захвърлени по депа на галерии и музеи, по мазета и тавани на частни домове. Прашасали, низвергнати от колекционери и ценители, прелъстени и изоставени от историята.

Broncia Koller-Pinell, Die Mutter der Künstlerin, 1907

Двойният морал спрямо жените, занимаващи се с изобразително изкуство, е характерен за началото на ХХ век във Виена. От една страна професионалният свят не отхвърля способностите им, от друга – държавните висши училища по изкуства не приемат жени в класовете си. До 30-те години обществото разсъждава над въпроса дали изобщо жените имат душа и съответно дали са способни на съзидателен труд. А от морални съображения в министерството на образованието смятат, че е недопустимо жени да присъстват на вечерен акт. Как така ще гледат голи тела заедно с мъжете?! И това се казва от същите тези мъже, които иначе нямат нищо против да влизат в сексуални контакти с момичетата, желаещи да се обучават за художнички. Недопустимо е също така жените да излизат и да рисуват на открито заедно с мъжете, защото за целта са необходими по-удобни дрехи, които да позволяват по-свободни движения и замах на ръката. Да не говорим за тези, които държат длето и искат да работят като скулпторки. Стегнати в корсетите си, жените няма как да го постигнат. Да се промени облеклото на жените? В никакъв случай!

И все пак жените са там и искат да рисуват или пък да ваят камъка. Става така, че преподавателите-мъже, които не могат да се занимават с тях в официалните си класове, започват да ги обучават като частни ученички. Академията по изящни изкуства приема жени студентки чак през 1920 г.

След като първата пречка е преодоляна, се появява следваща: темите. В началото на жените е разрешено да се занимават с по-неангажиращи неща, като например пейзажи и натюрморти. Цветя, цветя, цветя… много цветя са нарисували художничките във Виена. Постепенно обаче и те се обръщат към актуалните за времето теми. Голяма част от запазените картини показват социална ангажираност – най-вече портрети на жени от общественото дъно. Също така започват да изобразяват и човешкото тяло – предимно своето.

Естествено, че има и скандали. През 1896 г. Тереза Фьодоровна Рис, която е с руско-еврейски произход, представя в Дома на изкуствата направена от бял мрамор с естествен размер фигура на гола жена, която се занимава с педикюра си и хвърля лъстив поглед към наблюдаващите я. Скулптурата се нарича "Вещица, която се подготвя за Валпургиевата нощ“. Критиката отсича: "Превърнала е красивия бял мрамор в грозна муцуна“. Рис скъсва с клишето жената да е изобразена само като "хубавичка госпожичка“, показва многообразието и сложността на женския характер. Публиката я освирква. Но сред нея се намират и такива, които оценяват таланта на младата скулпторка – писателят Стефан Цвайг, художникът Густав Климт  и лично императорът Франц Йосиф. Тереза Рис изведнъж става знаменитост. Климт я кани да излага в Сецесиона. Рис скандализира и с една своя живописна работа "Автопортрет“ от 1902 г. Вирната брадичка, ръката на кръста – това не е жена, което би се подчинила, напротив – тя иска да се чува думата й.

Тереза Рис е една от основателките на Сдружение на австрийските скулпторки, което се създава през 1901 г. Оставени само на себе си, жените се самоорганизират. Целта на сдружението е да защитава професионалните права на жените, които работят в тази област.

Самочувствие и увереност в силите и таланта си имат и всички останали художнички от "Градът на жените“. Хермине Хелер Остерзетцер, Берта Тарноци фон Шпринценберг, Гартрауд Райнбергер, Бетина Ерлих-Бауер са само някои от имената, които никога не са били запомняни, но за които от "Белведере“ се надяват, че занапред няма да бъдат забравени.

Защо обаче изкуствознанието помни Климт, а тях не? След като до 1938 г. те са успели да се наложат на виенската културна сцена, излагали са, канени са били в галериите, участвали са в изложения в чужбина? Причината кураторката вижда в последвалите исторически събития – след Аншлуса (присъединяването на Австрия към Германия през 1938 г.) страната трябва да се подчинява на нацистките закони. Много от художничките са от еврейски произход и са подложени на гонения. Някои от тях успяват да емигрират, но макар и спасили се и дори продължаващи да се занимават с изкуство, така и не достигат до славата си, на която са се радвали в предишните години във Виена. При тези бягства обаче голяма част от творбите им изчезват – останали са у дома, изгубили са се по пътя… Показателен е случаят с Бетина Ерлих-Бауер, която е женена за художник. Когато подготвят емиграцията си, тя взима картините на мъжа си, които очевидно смята за по-ценни, а своите оставя. Немалко от авторките попадат в концентрационни лагери. Има и случаи на самоубийство като предпочетен вариант пред лагера.

Helene Funke, Akt in den Spiegel blickend, 1908-1910 © Belvedere, Wien

Останалите във Виена творби пък стават подвластни на националсоциалистическото разбиране за култура и за ролята на жената в нея. Както повечето картини, създадени преди Хитлер, и техните са обявени за "изродено изкуство“. Разбира се, работите на мъжете също, но при художничките прегрешението е двойно по-голямо, тъкмо защото са жени. Националсоциализмът вижда жената в т.нар. традиционна роля – в кухнята, при децата и в църквата, а заниманието й с изобразително изкуство, освен ако то не служи за идеологическата пропаганда, се смята за неприлично. Така всичко, създадено от виенските художнички до 1938 г., потъва в забрава. Достигнатата твърде висока степен на еманципация на жената по време Виенския сецесион и то въпреки неблагодатната обществена среда е зачеркната. 

Helene Funke, Träume, 1913

Когато през 60-те години изкуствознанието се заема да възстанови загубеното, се върви по линията на най-лесното съпротивление, смята кураторката на "Градът на жените“. Така от целия сецесион остават само имената на мъжете. Такъв е и тогава пазарът на изкуството, твърди тя, жените не се търсят много. С годините от артефакт работите на Климт се превръщат в търговски продукт, в запазена марка за Виена, която съответните институции все повече развиват, докато се стигне до положението, че днес никой не може да си представи града без "Целувката“ му например. Дали някоя от творбите на художничките от "Градът на жените“ ще има същата съдба, е съмнително. Засега от "Белведере“ се надяват зрителите да запомнят едно: Виенският сецесион не е само мъжки.

Helene Funke, Pfirsichstillleben, 1918

Изложбата "Градът на жените. Художничките на Виена 1900-1938“ е отворена до 19 май 2019 г. Повече информация може да получите тук.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция