Филмови приключения в Севиля

AртАкция откри вдъхновението за тази статия благодарение на компанията на NESCAFÉ® Dolce Gusto®.

Кацам в Севиля точно преди коледните празници, температурата е около 17 градуса, а почти навсякъде е пълно с портокалови дръвчета, които веднага въздействат за приятно настроение. Насочваме се към малките улички на центъра, където е толкова приятно да се разходиш и загубиш. Испанците са едно от най-приятните хора, с които да си говориш или просто наблюдаваш. Те са шумни, ръкомахат и внасят страхотно настроение около кокетните заведения из центъра, където можеш да изпиеш една бира или да ядеш традиционните “тапас” или да видиш как се танцува фламенко на улицата. Имам ден и половина да обикаля градчето и отивам да разгледам катедралата, мостовете, площадите, градините и да се насладя на идеята да правя нищо. 

На другата сутрин е събота и аз се подготвям за интервю с британската звезда Рупърт Еверет и осъзнавам, че съм забравила картата за памет в София. Веднага проверявам за магазини наблизо и кога отварят. Работното време посочено е 9.30, но нито един магазин всъщност не отваря преди 10.15. Не само това, ами и когато стигам до тях, те изглеждат все едно никога няма да отворят. Понякога наистина искрено се възхищавам и завиждам на спокойствието на испанците, независимо че едвам стигам навреме за интервюто си. 

Малко по-късно е ред на официалната рокля и токчетата, тъй като за трета поредна година се озовавам на червения килим на европейските филмови награди. Президент на академията, която ги организира и избира победителите, е режисьора Вим Вендърс.

“Мисля, че политиците трябва да се научат, че творците имат нужда от нещо по-емоционално, което да ги свързва с родния им континент,” споделя той. “Европейското кино се храни от тези емоции и можем да ги видим в история от Полша, или Италия, или Швеция, например. Европа е пълна с такива разкази и те не са националистически, ние сме европейци по дефиниця.”

Това е 31-вата година, когато европейски творци се събират да празнуват успехите на киното и да отличат най-добрите. Обща тема е именно чувството да си европеец и празнуваш успехите на колегите си, както и да намираш баланс между европейското и американското кино. Тази година актьорът от “Списъкът на Шиндлер” и “Английският пациент” Ралф Файнс стана носител на приза за европейски принос в световното кино.

“Когато творци награждават други творци се чувстваш много благодарен, че работата ти е оценена. Това е събитие за хора, които правят филми и е страхотно чувство те да те почетат. Смятам, че европейският начин на изразяване е доста сложен и интересен и историята на Европа е пълна с ужасни неща и страхотни постижения. Носим белезите на това кои сме много дълбоко и може да прозвучи опростено, но формулата на европейските филми е, че те носят толкова много нива и нюанси. Нищо не е лесно и така както изглежда. Ние сме минали през много кръгове на страдание и постижение и осъзнаваме, че не сме перфектни. Европейското кино дефинира сложностите на това да бъдеш човек.”  

Актрисата от Люксембург Вики Крийпс, която нашумя миналата година до Даниел Дей-Луис в “Невидима нишка”, ми казва “мисля, че все още не сме напълно единни и може да стане още по-добре. Но е абсолютно нужно да започнем да се виждаме като едно. Ако искаме да направим нещо голямо, трябва да комуникираме и да сме заедно и трябва да направим крачка назад от собствените си проблеми, от нещата, които искаме или защитаваме. Време е да продължим напред и да се отворим към света и към себе си и да се обединим.”

Питам я как се е променила кариерата й след “Невидима нишка”, който беше огромен успех.

“Промени се доста, всъщност, имам много оферти от Франция в момента, което е интересно. Не промени толкова как аз правя нещата или как живея, но получавам много хубави сценарии!”

Британският актьор Чиуетел Еджиофор, когото познаваме от филма “12 години робство”, споделя коя е най-добрата комбинация за един актьор.

“Мисля, че винаги трябва да има здравословен баланс между европейските филми и американските ако е възможно. Да се движиш между двете, което аз успявам да правя в работата си, е вълнуващо за мен.” Питам го какви истории иска да разказва той. “Човешки и съвременни и ако са част от историята, е важно да са валидни и днес. Живеем в много интересно време и мисля, че е хубаво да разказваме за него.”  

Немският актьор Том Влашиха и испанската актриса Роси де Палма са сред шестимата водещи на церемонията тази година. С Том Влашиха съм се срещала няколко пъти вече и той ми споделя, че е малко нервен за ролята си на водещ. 

“Много обичам да работя по международни проекти с хора от толкова различни държави, езици, харесва ми. Обичам европейското кино и не бих го оставил ако ме искат, разбира се. Америка също е интересна, смесицата между двете е интересното за мен. Опитвам се да правя различни неща, за това станах актьор и когато си избирам роли гледам да ги редувам – драматично и по-леко и после пак драматично.”

Една от музите на режисьора Педро Алмодовар, Роси Де Палма, също споделя размишленията си по темата:

“Аз се виждам по-скоро като един социален артист, някой, който прокарва идеи. Когато гледаме филм и след финала сме по-добри хора или имаме повече съчувствие, излизайки от киното, това е, което ми харесва. Когато една история ни кара да се замислим по-дълбоко като човешки същества и да научим по нещо. И да сме по-истински.”  

Роси Де Палма не е единствената испанска звезда – Виктория Абрил и Кармен Маура също бяха сред присъстващи, а Маура получава и специално отличие за работата си през годините. Актрисата за първи път присъства на церемонията точно преди 30 години и печели приза за най-добра актриса за ролята си във филма на Педро Алмодовар – “Жени на ръба на нервна криза”. Още на червения килим ми разказва, че сме много различни един от друг.

 

“Всеки един изразява това, което се случва в страната му или семейството му. Тъжно е, че не можем да говорим всеки един на собствения си език, не е честно. Всички трябва да говорим на английски, а пък не всички можем. На мен много би ми харесало всеки да може да говори на собствения си език.”

Речта на актрисата на сцената е комбинация между испански, английски и френски, а един от най-емоционалните моменти е когато италианският актьор Марчело Фонте печели приза за най-добър актьор за новия филм на Матео Гароне “Dogman” и с няколко изречения на италиански език и езика на тялото си, умилява всички присъстващи. 

Церемонията протича доста по-забавно и енергично от предишните две години, може би поради факта, че испанският дух определно може да завладее дори и тези, лишени от емоции!

Рупърт Еверет Том Влашиха