Сладките сълзи на лученото щастие

Кратка разходка из Берн, където се провежда най-старият в Европа Лучен пазар.

 

"Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.

Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.

Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.“

Джани Родари "Приключенията на Лукчо“

Превод Светозар Златанов, Никола Иванов

 

Че най-прочутият лук в света е италианец, няма съмнение. Лукчо, който се бори срещу потисничеството, Лукчо, който натрива носа на онези, които бърчат нос от миризмата му… на лук… Всеки се е вълнувал с приключенията му.

Онзи ден напълно случайно се озовавам в Берн и с почуда установявам, че съм попаднала в Лучландия. Игла да хвърлиш, на лук ще падне. Хиляди Лукчовци, изложени на серии в Стария град. По-късно разбирам и точното измерение – 50 тона лук се стоварват на този ден в центъра на швейцарската столица, защото тъкмо последния понеделник на ноември от прастари времена се провежда Лучен пазар или "цибелемерит“ на местния диалект. Но това в никакъв случай не е един прост лук за яхния, не, това е художествен лук, изложение ако не на братята и сестрите на Лукчо, то първите му братовчеди по швейцарска линия. Тези, които живеят само през няколко баира на Алпите, което си е на един хвърлей разстояние.

Легендата казва следното: през 1405 г. градът е обхванат от страховит пожар, който изпепелява почти всичко. От околните населени места се стичат добри хора да помагат при гасенето. Най-самоотвержени се оказват жителите на кантон Фрибур (Фрайбург), повечето френскоговорещи, които безкористно се хвърлят да спасяват немскоговорещите си съседи. Според друг вариант фрибургците помагат на Берн с оръжие в Бургундските войни. Но така или иначе от благодарност градът Берн разрешава на селяните от Фрибург веднъж в годината да излагат своята стока на пазара им. Денят за този пазарен ден се определя след празника на Свети Мартин, който бележи настъпването на зимата, и продуктите, съответно, трябва да бъдат зимните запаси на населението. А сред тях лукът е най-много – дори и да не се набие на око, ще подразни обонянието.

Според историците обаче пазарът е доста по-отскоро – някъде през XIX век. По южните склонове на Алпите фрибургските селяни от край време отглеждат грозде (противно на българската поговорка, че на баир лозе не може), но тъй като реколтата зависи от времето и не всяка година виното става добро и може да ги изхрани, между лозята засаждат и зеленчуци, за които почват да търсят пазар. Естествено, нуждата от зеленчуци в града е най-голяма. Така те стигат и до Берн, където след празничната литургия за Свети Мартин има пазар. Веселите фрибургски селяни са добре посрещнати от строгите бернчани, на гражданите им допада провинциалната освободеност и непринуденост. С благост и усмивка селяните успяват да си извоюват едно предимство: всички стоки на пазара имат определена цена, само лукът – не. За него купувачът трябва да се спазари с продавача, като сутрин цената е най-висока, а вечер пада. Затова и днес Лученият пазар започва още в 4 сутринта. 

За да се харесат още повече на изисканите граждани, селяните започват да украсяват плитките лук с изсушени цветя. И постепенно превръщат обикновените лукови глави в произведения на изкуството: малки скулптури. Странното е, че точно селяните, известни със своята практичност, използват най-употребявания зеленчук, за да получа нещо така малотрайно и в този смисъл непотребно. Защото куклите от лук я издържат до пролетта, я не. И тъкмо в тази мимолетност на лучените фигури е тяхната прелест, материалът се откъсва от обичайното си предназначение и грубостта му отстъпва под мощта на човешкото въображение. Лукът може да бъде всичко – калинка, слонче, гренадир, мома за женене, бебе, сърце, подкова и…. Разбира се, прозира прословутата селяческа хитрост – бедняците предлагат на богатите това, от което те имат най-много нужда, а именно забавление.

Но не само Берн отдава толкова голямо значение на този иначе така прост зеленчук. Че лукът има своето запазено място в историята и културата на народите, се вижда от спора къде е най-старият Лучен пазар, воден между швейцарския град и германския Ваймар. През 2013 г. т.нар. град на Гьоте и Шилер отпразнува 360 години от съществуването на своя. "Не може да бъде!“, възроптаха швейцарците и като пример приведоха цитат от Гьоте, който през 1806 г. пише, че под прозорците му се провежда "лучен пазар без лук.“ Това е годината на Наполеоновото настъпление и германските селяни се намират на бойното, а не лученото поле. Съответно и реколтата е малка, което е причина пазарът да не се състои. По време на двете световни войни селскостопанската продукция също е нищожна и пазарът отпада от само себе си. Но пък в останалото време Гьоте, като почитател на лука, сам лично купува най-красивите лучени глави и с тях украсява писалището си. Шилер обаче представя лука не толкова откъм привлекателната, колкото от драматичната му страна. "След несправедливостта идва нещастието като сълзата при лука“ пише той в драмата си "Валенщайн“. 

Берн е пощаден от разтърсили Европа войни и Лученият пазар се провежда без прекъсване, което днес служи като аргумент в съревнованието с Ваймар. Бернчани обаче удрят на камък, когато се опитват да вкарат Лучения пазар в списъка на нематериалното културно-историческото наследство на ЮНЕСКО. От международната организация признават, че пазарът се провежда в най-запазен вид до ранния следобед, когато по улиците тръгнат децата, излезли от училище, и пръскат конфети върху посетителите. Но с настъпването на вечерта съвременният Лучен пазар заприличва повече на дискотека, което го измъква от автентичния му вид, смятат експертите. Затова пък печели туризмът. От всички страни на Швейцария пристигат пълни автобуси за участие във веселбата. Не са никак малко и гостите от съседните Франция и Италия. Днешният Лучко на посещение при роднините. Естествено, има и угощение с лучен пай и греяно вино. За лучения пай бернчани казват, че е сватбеното тържество на лука с шпека, кумуват им планинското жълто сирене и пресните яйца.

И се леят щастливи сълзи… като при рязане на лук. 

П.П. Сред сортовете лук има и такъв с име "Шекспир“. Защо така са го нарекли лукопроизводителите, нямам представа. Може би бързо се разваля и напомня на "има нещо гнило в Дания“. Кой знае.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция