Честит празник, красавице!

София, обичам залезите ти от захарен памук и симфоничните ти бури. Град, невъзможен за вярване, а така възможен да ти се случи.

Струва ми се толкова отдавна. Аз на 18, последна година в гимназията. С гръмък план за студентските си години. Да събера багажа и живота си в два куфара и да отлетя за Лондон. За да гоня мечтаното бъдеще от стартовата линия на мечтания университет. Завършено клише в няколко действия. 

Всичко си изглеждаше съвсем наред и почти предрешено. Но не би. Дойде март, пролет. А на мен започна рязко да ми просветва какво в това клише не ми е наред. 

Затворих очи и си представих като на лента себе си на летището. На една стъпка да помъкна куфарите си към непозната държава и да си тръгна. От него, нея, тях, които обичам до глупост. От всичките си спомени, приключения и смях. От залата за танци, която бе като храм за душицата ми и все още е. От лабиринта на този град, който тече във вените ми вместо кръв и аз тека в неговите. Симбиоза на лудостта и корени, които невинаги мога да обясня, но винаги-винаги чувствам и нося със себе си.

Никога не съжалих, че се отказах и не заминах. Никога не съжалих, че се превърнах в един от хората бряг на този град, които вечно посрещат онези, избрали да го напуснат. 

София, подарих ти младостта си, а бих ти подарила и стоте си живота, ако е писано да ги имам. Често те гледам, както се гледа картина на стар майстор – немигащо, невярвящо, а ти само се оглеждаш в зениците ми и блестиш, окъпана в хилядите си светлинки. 

Ти си голямата ми любов и всички опити за поправка.

Обичам малките ти галерии, забравените кина, уличните котки и музиканти. Прегръщам и съвършенствата, и абсурдите ти. Познавам всяко от лицата ти и се кълна, че ги обичам до едно. 

И ще продължавам да разказвам за теб като за  жива приказка, когато си далеч от очите ми и ни на милиметър от сърцето ми. Ще продължавам да забивам нос в прозореца на всеки самолет, който ме връща у дома. В обятията ти. 

Честит празник, красавице! Продължавай да блестиш!