Наградата "Чети Русия/Read Russia" за Кирил Кадийски

© Российская газета

Михаил Швидкой, председател на Федералната агенция за култура и киноматография (Роскултура) връчва наградата за най-добър поетически превод на първия български лауреат Кирил Кадийски.

На 8 септември на тържествена церемония в Дом Пашков — една от най-красивите и емблематични сгради в Москва, бяха обявени носителите на наградата ЧЕТИ РУСИЯ/READ RUSSIA за най-добър превод на прозаическо или поетическо произведение от руската литература, издадено през последните две години. Наградата е учредена от некомерсиалната организация "Институт перевода“ през 2011 година исе връчва веднъж на две години с подкрепата на Федералната агенция по печата и масовите комуникации, а официален организатор е Президентският център "Б. Н. Елцин“. В оспорвана надпревара  между 178 участници от 33 страни победители станаха четирима преводачи, пресъздали Толстой, Соженицин, Шаров и Тютчев. 

© Анатолий Степаненко

Новият носител на наградата „Читай Россию”

В раздел "Поезия" заслужeно отличието бе присъдено на именития наш поет и преводач на поезия Кирил Кадийски за тома "Избрано" от Фьодор Тютчев,  издание на "Нов Златорог", което Атракция вече оцени по достойнство, както и за цялостния му принос в популяризирането на руската класическа и съвременна поезия. 

© Анатолий Степаненко

Останалите носители на наградите за проза: Ан Колдефи-Фокар, Оливър Реди и Марта Санчес.

Лауреати станаха още Марта Санчес (Испания) за "Севастополски разкази" от Лев Толстой, чиято 190-а годишнина честваме, Ан Колдефи-Фокар и Жьонвиев Жоане (Франция) за "Април седемнайста“ от Александър Солженицин и Оливър Реди (Великобритания) за превода на "Репетиции“ от Владимир Шаров, издадена и на български от "Факел експрес“. 

© Анатолий Степаненко

Кирил Кадийски с останалите номинирани за поезия: Еухенио Лопес Ариасу (Аржентина) – за книга със стихове от Генадий Айги, Сабри Гюрсес (Турция) за превода на „Евгений Онегин” от Пушкин и Иван Миньо (Франция) за „Произведения” от Велимир Хлебников.

АтрАкция поздравява сърдечно лауреата и му желае още много атрактивни преводи и разбира се, още много престижни отличия в полето на творчеството.

ЧЕСТИТО, ПОЕТЕ! 

А ние отново да се насладим на Тютчевата поезия в пълнозвучния й български еквивалент:

Пролетна бурЯ

Обичам пролетната буря,

когато първи гръм през май

се разлудува из лазура

и громоли от край до край.

Кънти, ликува небосклонът,

ей дъжд закапа, прах лети,

дъждовни перли пак се ронят

и слънце в нишките блести.

Бурлив поток си път проправя

в ехтящия от птици лес,

и горски шум, и птича врява

на бурята пригласят днес.

Ще кажеш: Хеба* повилняла

пои на Зевсовия пир

орела му  и е разляла

гръмокипящия потир.

MALARIA

О, този Божи гняв! Обичам го – незримо,

разляло се навред, спотайващо се Зло,

в цветята, в извора искрящ като стъкло,

в дъгата и над Рим с небе неповторимо:

все тъй висока е безоблачната твърд.,

все тъй и твойта гръд въздишки сладки рони

и гъне тих ветрец разлистените клони,

и розите дъхтят – и всичко значи Смърт!...

Кой знае, може би в света и звуци има,

блбагоухания и краски, цветове,

предвестници на сетните ни часове,

смекчили мъките, скръбта непоносима:

и пратеникът на Съдбата, демон зъл,

за някой земен Син щом слезе на земята,

той с тях лицето си като с воал намята –

да скрие ужаса, че вече е дошъл.   

*   *   *

И спуснат е в пръстта ковчега,

и блъска се народ стълпен...

Напират. Дъх не стига... Жега...

Гърдите свива дъх на тлен.

Пред цялата тълпа скърбяща,

край гроба още не зарит,

надгробно слово в миг подхваща

премъдър пастор с важен вид.

Вещае скръб и плач навеки

и кървав пот, и огнен меч...

По своему вглъбен е всеки

в благопристойната му реч.

А грее куполът небесен,

нетленно-чист, и в утринта

сред бездната лазурна с песен

се стрелкат птичите ята.

НашиЯт век

Духът е днес развратен, не плътта!

И най-отчаяно човек тъгува...

Той търси лъч сред мрака на нощта

и зърнал го  пак с ропот негодува.

Изгарян от безверие и срам,

търпи днес нетърпимите неволи...

И своята погибел вижда сам

и жажда вяра той,  но пак не моли...

Не ще отрони, нищо, че в тегла

скърби пред портите неумолими:

“Пусни ме! Вярвам, Боже мой! Ела,

в неверието мое помогни ми!...”

*   *   *

На пода седнала сама,

като във въглени студени

тя в купчината от писма

се ровеше с ръце вдървени.

Познатите листа в ръка

държеше, гледаше ги вяло  

душата хвърля взор така

към изоставеното тяло.

О, колко отлетял и скъп

живот  безкрайно надалече!

О, колко мигове на скръб,

любов и радост, мъртва вече!...

Стоях и гледах онемял,

готов да падна на колене,

и ме обзе ужасна жал  

мил призрак сякаш бе пред мене.

© Анатолий Степаненко

Кирил Кадийски благодари за високо отличие, което възприема не само като висока чест, оказана нему, но и като успех за българската литература като цяло, като признание за общите интелектуални стремления между два народа с близка духовност.