Антонио Скармета, певецът на сълзите и хаоса

Антонио Скармета, пламенният чилийски романист, сценарист, драматург и телевизионен водещ, който покоряваше сърцата на сънародниците си с разкази за страданията и изкуплението на родината им във време на диктатура и демокрация, почина на 15 октомври в дома си в Сантяго на 83-годишна възраст.

За смъртта му, настъпила след дълга борба с рака и болестта на Алцхаймер, съобщи чилийският президент Габриел Борич в своя профил в X. Борич изрази признателност и подчерта водещата роля на писателя в културния живот на страната. Той отдаде почит на Скармета заради достойния му живот и многообразното творческо наследство:

За историите, романите и театъра. За политическия ангажимент. За книгите, които разшириха границите на литературата.

Литературната кариера на Антонио Скармета проследява съвременния политически път на страната му чрез истории за обикновени граждани, изправени пред репресиите и произвола на правителството. Самият той е изживял този път – като активист, подкрепящ лявото правителство на Салвадор Алиенде през 1970 г.; като политически изгнаник в Аржентина и в Германия след държавния преврат през 1973 г., с който започва бруталната 15-годишна военна диктатура на генерал Пиночет; като водещ на популярно телевизионно предаване за литература през 90-те години на ХХ век, след като демокрацията се завръща в Чили; и като посланик на страната си в Берлин от 2000 до 2003 г.

Най-популярната му творба е романът „Ardiente Pacienca“ – преведен и издаден на български език със заглавие „Пощальонът на Неруда“. Историята разказва за пощенски служител, който се сприятелява с националния поет на Чили Пабло Неруда и използва приятелството си с него, за да ухажва млада местна жена. Скармета често прилага този метод в творчеството си: преплита реални личности, бедствия и превратности с измислени, но правдиви персонажи.

Започнала като радиосценарий по време на изгнанието на Антонио Скармета в Германия, книгата е преведена на 30 езика и е претворена в няколко филма, включително „Пощальонът“ („Il Postino“), излязъл на екран през 1994 г., номиниран за няколко награди „Оскар“ и спечелил жадуваната статуетка в категория „Най-добра музика“. Скармета е автор и на повече от дузина други романи и сборници с разкази, много от които са преведени на английски език; печели няколко латиноамерикански литературни награди, както и престижната френска награда „Prix Médicis“ през 2001 г. за книгата „La Boda del Poeta“ („Сватбата на поета“) от 1999 г.

Неговият приятел, чилийско-американският писател Ариел Дорфман, определя телевизионното предаване за литература на Антонио Скармета като израз на желанието му „да установи връзка между културното и популярното“. Успехът на тази рубрика печели на писателя високо признание в родината му. Тематиката на неговите произведения, в които намира отражение мъчителната съвременна история на Чили, разказана чрез страданията и неволите на обикновените хора – затвърждава тази връзка.

„Той сякаш изковаваше щастие от тъгата“, споделя Дорфман. „Всичките му герои са пропити с тъга, но въпреки това са източник на огромна енергия, любов и нежност.“

Някои критици наричат Скармета родоначалник на това, което литературоведът от Йейл Анибал Гонзалес нарича „неосантиментален подход“ в латиноамериканската художествена литература, своеобразна реакция срещу социалния реализъм и магическия реализъм на Габриел Гарсия Маркес. Самият Антонио Скармета защитава своя завой към по-популярни, сантиментални теми в интервю от 1990 г.: „Имам „неодемократична“ представа за функцията на писателя. Определям гъвкавостта като вътрешна демокрация на автора. Не можеш да сведеш литературата до скука, нито да свързваш телевизията единствено с шоу. Аз съм се развил като писател благодарение на медиите и не се отвращавам от тях“.

Естебан Антонио Скармета Враничич е роден на 7 ноември 1940 г. в Антофагаста, Чили. И двамата му родители са деца на хърватски имигранти. Следването по философия в Чилийския университет води до стипендия „Фулбрайт“ през 1964 г. за обучение в Колумбийския университет, където получава магистърска степен с дипломна работа за Хулио Кортасар. След завръщането си в Чили през 1966 г. той преподава философия, публикува първата си книга с разкази „El Pasión“ и става един от многобройните леви интелектуалци, които подкрепят режима на Алиенде. По този повод в едно интервю Скармета отбелязва: „Въпреки че бяхме интелектуалци, образовани и начетени, климатът и отчаянието в страната ни направиха повече лирици, отколкото анализатори.“

Един от политически ангажираните романи на Скармета е „Soñé Que la Nieve Ardía“ („Сънувах, че снегът гори“), публикуван през 1975 година. Написана по време на изгнанието му в Германия, тази книга разглежда последните месеци на управлението на Блока на народното единство до деня на фашисткия военен преврат. Авторът ни представя синтезирана, динамична картина на живота в столицата, въвежда ни в един пансион в Сантяго — микрокосмос, в който е отразен бурният социално-политически процес, разкрива ни три съдби на герои, които се опитват да се реализират на фона на големите исторически промени.

През 1979 г. Скармета става професор в Германската академия за кино и телевизия в Западен Берлин. След това пише редица сценарии и пет пиеси. През 1989 г. се завръща в Чили, а през 2014 г. получава Националната награда за литература на страната.

В Националния театър на Чили се състоя помен за писателя, на който присъства министърът на културата на страната Каролина Аредондо. В рамките на събитието Ариел Дорфман сподели любопитен факт: веднъж, когато двамата със Скармета били в Лувъра в Париж, писателят не можел да откъсне поглед от… двойките, които се виждали в двора на музея през прозорците.

„Той беше запленен от човешките отношения“, отбеляза Дорфман. „И от това колко е трудно да се разберем помежду си.“

Антонио Скармета писател чили