Да минеш през тунела на своите страхове

По времето на социализма българите нямаха психични проблеми. Ходехме на невролог, ако се схванехме от болки по периферната нервна систем, или, ама много рядко, водехме някой близък на психиатър, щом нещата видимо излизаха от контрол. Този мит продължи да работи до края на предходния, а дори и в началото на новия век. Едва през последните десет години българинът започна да осъзнава, че грижите за психичното здраве не са по-излишни от грижите за лицето например. А това бавно ни прави модерни западни хора. Защото страните с най-много пациенти на психотерапевтичните кабинети са Франция, Швейцария, Австрия, Австралия, Съединените щати... И все пак остават някакви колебания: дали да отидем, кога да отидем, как да общуваме с терапевта, този съвсем непознат човек, на когото трябва да доверим онова, което крием от всички, включително от самите себе си?

Книгата на Лори Готлиб не е първата, която може да ни помогне в това отношение. И все пак тя е различна от всички други, които сме чели в български превод. Досега във фокуса на вниманието е бил пациентът, т.е. това, което се случва с него по време на психолечение. Терапевтите разказват за своите пациенти, а по време на сеансите остават непроницаеми, поне така гласи законът, въведен от Фройд. Но терапевтите също са хора, които се сблъскват с проблемите на живота като всички останали: „всеки ден идваме на работа такива, каквито сме – със собствения си набор от уязвимости, собствените си копнежи и колебания и собствените си истории“, казва авторката. Терапевтите ходят на терапия, и не само като задължителна част от своята професионална подготовка.

Книгата на Лори Готлиб е изградена чрез едновременното протичане-и-преплитане на две сюжетни линии: терапия на пациенти, които авторката е срещала в своята практика, и терапия на самата терапевтка, която се оказва болезнено травмирана от предателството на човека, с когото се е готвела да свърже своя живот. И както винаги, две е повече от едно плюс едно. Сплитането на двете линии води до ефекти, които надхвърлят внушенията на двете линии поотделно. Става така, сякаш читателят вижда психотерапевтичната ситуация „стереометрично“: през два различни фокуса едновременно, отвън и отвътре, като лекар и пациент. С всички условности на подхода, познат като автофикция, авторката разказва какво преживява в процеса на своята собствена терапия: колебания, гняв, несигурност, страхове... Неочаквани и специфични за нейния разказ са хуморът и самоиронията. Вече сме много далече от подхода на класическата психоанализа, но тъкмо в това е нейната сила – в способността да се променя с всяка нова епоха.

„А може би трябва да поговориш с някого“ е книга, която може да бъде четена по няколко различни начина, а най-добре по всички тях едновременно. На първо място тя е научно-популярно четиво с информативен характер; четящият научава много за характера и рутината на терапевтичната практика: за обстановката, начина на протичане и за поведението на двете страни; надзърта дори в записките, които си води всеки терапевт. На второ място, документ от първо лице, откровение, в което един пациент разказва, почтено и компетентно, какво е преживял по време на терапевтичен процес. На трето място, книгата е увлекателна худежествена проза. В нея се срещат добре очертани характери, създадени със стремеж да се обобщят и типологизират различни видове присъствие в терапевтичния кабинет. Съвсем като в реалистичен роман се появяват колоритни герои: нарцистичният филмов продуцент Джон, който смята всички хора за „идиоти“; 33-годишната университетска преподавателка Джули, която храбро умира от рак на гърдата; 70-годишната Рита – три пъти разведена, с четири деца и натрапливото желание да се самоубие... За разлика от традиционните романи обаче техните истории са модерно фрагментирани и после сглобени като в мозайка; всъщност така протича нашето ежедневие. Сюжетът е изграден по начин, който обикновено се нарича кинематографиен; в случая той напомня за техниката на ТВ сериал. Може би си е казал думата опитът на Лори Готлиб от времето, когато е била редактор на сериали към NBC.

Стилът на цялата книга е разговорен и много четивен; обикновеният, ежедневен език е примесен с термини, които неусетно трупат знание в паметта на читателя. Много полезни са и бележките, кратко и точно добавени под линия от научния редактор Светлозар Василев. Преводът на Наталия Афеян умело предава тъкмо пъстрата смесица от информативност, разговорност и литературна увлекателност, която е направила книгата бестселър в страни, чийто пазар отдавна изобилства с произведения в същия жанр. Не трябва да подценяваме и особената емпатия, която бележи отношението на авторката към всички хора – нейни и чужди, минали и бъдещи пациенти на психотерапевтичната практика. Както гласи една популярна перифраза на стихотворение от американския поет Робърт Фрост, „за да намериш изход от тунела, трябва да минеш през него, а не да го заобиколиш“. Дори когато не можеш да си представиш как изглежда и колко далече е този изход.