Защо Aни Лейбовиц преследва Анри Картие-Бресон

Ани Лейбовиц споделя в интервютата си, че никога не би забравила часовете, които е прекарала като студентка по изобразително изкуство в Института по изкуства в Сан Франциско, изучавайки някои от най-известните фотографии на Анри Картие-Бресон. Фотограф, чиито кадри свидетелстват за изключителното умение да улавяш тайните на мига. 

Henri Cartier-Bresson, Dimanche sur les bords de Seine, France, 1938, gelatin silver print, 1973. © Fondation Henri Cartier-Bresson / Magnum Photos

Като член на френската армия по време на Втората световна война Картие-Бресон успява да избяга от военнопленнически лагер през 1943 година и се присъединява към френски фотографски екип, който документира освобождаването на Франция и оттеглянето на немската армия. През пролетта на 1945 година той се намира в транзиционен лагер в Германия. Именно там запечатва момента, в който информатор на Гестапо бива разпознат от жената, която е предал. Този кадър е един от 50-те избрани от Лейбовиц за изложбата  “Le Grand Jeu” в Палацо Граси, Венеция. Според нея в тази снимка се крие изключителната майсторска простота, с която Бресон успява да разкаже реалността без думи.

Щом се докоснах до работата на Картие-Бресон разбрах, че искам да станa фотограф. Идеята, че фотографът може да пътува, да бъде на различни места, да види как живеят хората… Да превърне наблюдението, гледането на реалността в мисия… Това ми се струваше невероятна, велика идея.

Изложбата, която може да бъде проследена и в Инстаграм, носи името ‘Le Grand Jeu’ заради колекция от кадри, кръстени по същия начин, които Картие-Бресон счита за своята майсторска колекция. Историята започва през 1972 година в Хюстън, в дома на колекционерите Джон и Доминик дьо Менил. Картие-Бресон прекарва цяло лято с тях, за да селектира най-добрите си фотографии. Близо 50 години по-късно тези 385 творби, избрани специално за Джон и Доминик, са изложени във Венеция, благодарение на партньорството между Фондация Анри Картие-Бресон, Националната френска библиотека и Франсоа Пино.

Henri Cartier-Bresson, Bougival, France, 1956, gelatin silver print, 1973 © Fondation Henri Cartier-Bresson / Magnum Photos

За да направи преживяването за зрителите още по-вълнуващо, кураторът на “Le Grand Jeu” Матийо Юмери кани още петима хора на изкуството, които да допълнят селекцията. Това са специалистът по история на изкуството Силви Аубенас, писателят Хавиер Серкас, колекционерът Франсоа Пино и режисьорът Вим Вендерс. Всички следват едно-единствено правило – трябва да изберат 50 фотографии от всички 385. Имат пълната свобода да преценят подредбата и последователността на кадрите.

Селекцията на Ани Лейбовиц

За да изпълни задачата, Лейбовиц отпечатва всички кадри във формат на пощенска картичка и ги закача на стената в студиото си. След това избира онези, които са оставили отпечатък върху работата, стила и вкуса й.

Някои от тях са трудни за гледане. Други са важни и известни заради човека, който е на тях. Лесно е да се види колко майсторска е композицията на Картие-Бресон. Той открива ситуация, която му допада, и чака нещо да се случи. Винаги има действие – дали ще е на преден или заден план – принципът му е много близък до този на човешкото око. 

Лейбовиц среща Картие-Бресон веднъж, през 1976 година, когато започва работа като млад фотограф в Rolling Stone. Задачата й е да работи върху специален брой, в който ще бъдат поместени серия от портрети на други фотографи, сред които Хелмут Нютън, Ричард Аведон, Ансел Адамс, Анди Уорхол. Ани Лейбовиц пише писмо до Картие-Бресон и го изпраща до дома му в Париж. Не получава отговор.

Затова отидох до Париж, трябваше да го открия. Нямахме среща. Просто се отбих в офиса на Магнум и той беше там. Вървях с него до дома му, където обядвахме. Но той продължаваше да отказва да го снимам или интервюирам.

Лейбовиц си тръгва без портрет и прекарва безсънна нощ. Рано сутринта се връща по пътя, който са минали предния ден. 

Това бе пътят до офиса на Магнум и си мислех, че Картие-Бресон ще мине оттам отново. Беше нетруална територия.

След час Картие-Бресон се появявя на улицата и Ани Лейбовиц започва да го снима, без той да подозира. 

Когато разбра, че го снимам аз, започна да крещи. Не разбирах всичко, което казва, защото бях концентрирана върху снимките, но основното беше, че съм го предала. След това се успокои и вървяхме до Магнум. По пътя ми обясни, че не иска да бъде сниман, защото няма да може да върши работата си на улицата, ако хората знаят как изглеждат. Биха се държали различно, ако знаят, че ги снимат. Това е нещо, което разбирам едва сега…

Изложбата може да бъде разгледана и онлайн в Инстаграм ето тук