Бунтът като нихилизъм

Какво е общото между студентския празник, смъртта на Джон Ленън и колко опасни могат да бъдат жените, четем в текста на Цветозар Цаков.

Цветозар Цаков

В студентските си германски години прочетох много малко книги, други уроци за научаване бяха на дневен ред, а и около мен имаше книги предимно на немски, срещу който вътрешно се бунтувах. Глупав бунт. Защото всъщност не беше срещу немския и срещу немците, както тогава си мислех, а срещу мен самия. Ако днес се върна там в младежкото си тяло и със сегашния си ум, със сигурност бих мислил и действал другояче. Но не искам. Даже милиони да ми дадат, не бих променил нищо. Човек е твърде малък, за да се меси в собственото си създаване, съзряване и съзнаване.

А и всъщност няма глупави бунтове - всички са точно толкова наложителни, колкото изглеждат в онзи момент, в който сме им изцяло подвластни. Дори после да ни се струват смешни, жалки или напълно абсурдни. 

Все пак прочетох няколко книги в онези шантави години, пълни с толкова много дебютни усещания, които те карат да забравиш напълно всичко научено досега, за да можеш отново да си го припомниш, чак когато вече можеш да наредиш пъзела и да разбереш смисъла им. Прочетох няколко книги, взети от домашната бибилиотека по време на летните български ваканции. Четох ги предимно в кенефа. Не че това има такова значение. Но и една само да бях прочел, една конкретна, щеше да е напълно достатъчно. Тя беше тази, която се вмъкна в мен като лавра на конска муха и ме зарази с нестихваща потребност да се втренчвам в малкостите на живота и да откривам в тях голямостите. Доколкото мога. Учил съм в два университета на 2500 км разстояние един от друг, но не съм научил повече, отколкото в тази малка книжка, в която разстояние от няколко хиляди години и няколко милиарда космически галактики си съжителства съвсем спокойно на една и съща страница, без митници с пропускателен режим между тях и без да има нужда и значение да си наясно в кой момент от коя страна се намираш. Общо взето изкарах студентството си за три дни, за да разбера, че то никога не свършва, особено пък с диплома. И че то е най-естественият бунт срещу живота. 

John Lennon: The Collected Artwork

Дълго време смятах, че са избрали осми декември за студентски празник заради убийството на Джон Ленън. Някак свързвах Бийтълс със студентите, особено с тези в Източна Европа. А и ние нали много обичаме да празнуваме разни умирания и убийства. Imagine there's no countries ми звучеше като представи си, че повече няма да има кънтри. Кънтри, братче! Кой изобщо слуша тоя бълвоч? Циците на Доли Партън не са по-различни от циците на Глория, нали? Да, ама не. Оказа се, че кънтрито може да звучи благородно (справка: Марк Нофлър). А пък и докато в Америка се свързва първосигнално предимно с реднеци, у нас то се лее навсякъде в Студентски град (където няма ни една книжарница) и двете понятия вече са реципрочни. Кънтрито на бунтовническите 90s, когато нулите на парите подскачаха нагоре-надолу като силоконови цици. А с тях подскачаха и надеждите ни за промяна и добър живот.

По-късно научих, че Ленън е застрелян от свой голям фен, а още по-късно - че истинската смърт на Ленън носи името Йоко. Йо Ко Ко и бутилка ром! Дали е тъй, не знам, ама жените по принцип са си опасна твар. И звучи като по-романтична смърт някак, а не от някакъв си банален куршум. У нас пък ние, настървени от свободата, почнахме да се застрелваме един друг морално, а в дискотеките в Студентски съвсем реално започнаха да се пребиват и убиват от бой за криви погледи. Какъв Ленън, какви пет лева в тоя студ? Само йокота и чапманци, които се избиват от самовлюбеност и обърканост. Едните по заобиколния път, а другите - директно и по старомодному. С огромно превъзходство на първите, разбира се. И как да виним когото и да било? След като декември и зимата са си просто идеални за вина със сирена и суджуци. То си е човещинка.

Та, бях тръгнал да разправям нещо за бунтовете. Дето уж са най-нормалното нещо на света. И дето уж все започват от студентите, защото те нали са млади, будни, жадни и нахъсани за живот. И за начала. В началото може би малко объркани, даже сдухани, но объркаността е най-безотказният катализатор на бунтове, така или иначе. Неслучайно на сръбски и македонски, а нищо чудно и на други славянски езици, бунтувам се и обърквам се звучат зловещо сходно. Направо са си една и съща дума. Бунтът е объркана работа. Понякога даже сбъркана - но само и единствено в очите на далечната перспектива на времето. Иначе няма нищо по-хубаво от един хубав, здравословен бунт. Особено ако е насочен накъдето трябва. Навътре.

Дано днешният студентски бунт, който се осъществява предимно в чалготеките и прилича повече на нихилизъм, само ни изглежда напълно сбъркан, защото очите ни са остарели и гледат отдалеч. Кой знае - може би не виждаме нещо важно, защото сме се вторачили в сенките на собствените си неосъществени бунтарски мечти. Може би не виждаме пистолета под тефтерчето за автографи на най-големия ни фен (или пък го виждаме, когато там всъщност няма нищо). А той в нас вижда нагледно провала на собствените си младежки бунтове, които са още в зародиш. И просто иска да поправи нещата.

А може би онази напълно достатъчна една книга е написана на език, който тепърва ще трябва да учим, а те вече го говорят свободно.

Във всеки случай - честит празник на всички, които успяха да стигнат до края на този объркан текст. А на тези, които не успяха - предайте моите поздравления! И те са хора, бе. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция