Пир по време на чума

Публикуваме разказ на Даниел Донев, участник в семинар за творческо писане в Каза Либри.

Истина е, че мъжете са разумът на жените. Без тяхното ръководство нашите начинания много рядко стигат до добър край“

Най-разсъдливата дама от един разказ.

Джовани Бокачо “Декамерон”

Короната извлече лъскавото си туловище от Изток. Изгря и се разпростря лакомо по цялото небе. Облъчи жадно земята и порази де що имаше живот. Лъчите й се разбиваха в повърхността, в сгради, автомобили и хора. Пръскаха се на милиарди искрици и наситиха въздуха. Полепнаха по ръцете на човеците и по дрехите им. Нахлуваха в телата им през ноздрите, очите и всички възможни отверстия на крехката човешка плът. Смесваха се с кръвта на хората и започнаха унищожение отвътре.

Страхът наблюдаваше сънено това, което се случваше. Гледаше с едно око и не виждаше твърде добре. Животът го беше изтласкал в своята дълбока периферия. По едно време суматохата, която искрите създаваха, взе да му влиза в очите и той се събуди съвсем. Ококори се и настръхна. Инстинктът на убиец му посочи с пръст новите възможности. Страхът се втурна да търси Паниката. Двамата бяха стари приятели и навсякъде ходеха заедно. Тя му беше като по-малка сестра. Намери я. Спеше дълбоко. Знаеше, че нейният по-голям брат бди и за двамата и изобщо не се напрягаше. Почиваше си, докато чакаше възможностите. Беше спокойна, защото в крайна сметка, той нямаше как да се справи без нея. 

- Ставай, сестро! Нашето време дойде.

Страхът се беше опулил срещу нея. На устата му имаше пяна. Очите му светеха. Държеше я за лакътя и й разказваше какво се случва по света. Цялото й лице стана в пръски от страстната му логорея.

Паниката знаеше, че при Страха празно няма. Не чака втора покана. Стана и хукна с него. Двамата се засилиха и полетяха. Издигнаха се достатъчно високо и кацнаха на Короната. Погледнаха света отвисоко и лакомо потриха ръце. Хванаха се един за друг и скочиха. Хвърлиха се с главите надолу и се разбиха в земята. Пръснаха се на безброй молекули и населиха пространството. Смесиха се с искрите на Короната и направиха каша от шок, ужас и истерия. С нея намазаха цялата земя и всичко живо по нея. Накрая седнаха изморени на една висока сграда и заразглеждаха стореното. Бяха свършили страхотна работа, но нещо липсваше. Погледнаха нагоре. Короната се клатеше одобрително. Но не беше щастлива.  

Тогава Страхът беше поразен от една идея. Трябваше да влязат в хората. В тях все още имаше свободни места, незаети от искрите. Втурнаха се пак надолу към света. Завихриха всички пръски страх и паника, които намериха. Това не беше никак трудно, защото тях вече можеше да ги ринеш с лопата по пътищата. Облакът, който се образува, зафуча и заблъска по сърцата на хората. Повечето от тях се поддадоха и ги отвориха. Паниката и Страхът се настаниха трайно в умовете и душите на човеците. Настаниха се удобно и започнаха да управляват. Двамата вече вкусваха хилядите поразии, които щяха да сторят. Короната вече грееше с най-широката си усмивка. Децата й вършееха по света. Мачкаха го и изстискваха живота от него.

Хората се уплашиха твърде много. Страхуваха се от всичко и за всичко. Телевизиите гърмяха по цял ден за нови заразени и жертви. Вирусът обхвана целия свят. Националните епидемии заваляха като внезапен дъжд. И скоро настана пандемия. Страхът стана цар. Размахваше жезъла си над света и се смееше с цяло гърло. Паниката се кискаше до него. Пълзеше и лакомо гълташе нови и нови човешки сърца. Пред магазините се извиха опашки за храна. Възрастни баби размахваха бастуни и кълняха всичко и всички. Автобусите пътуваха празни. Хората се движеха с маски. Не си говореха. Или си крещяха от разстояние. Не се здрависваха. Не се прегръщаха. Светът клекна и притихна. Оглеждаше се страхливо на всички страни и очакваше да отшуми бурята, която фучеше над него. По улиците се търкаляха рула тоалетна хартия. Бяха навсякъде. Покриха пътищата така, че камионите, които бяха пълни с още тоалетна хартия, не смогваха да стигнат до магазините. Когато все пак успееха да се доберат до търговските обекти, те биваха бързо разтоварвани. Тоалетната хартия влизаше в магазините за малко и после пак хукваше навън по улиците. Хората бутаха препълнени колички с боб, леща и ориз. Реки от олио течаха към домовете им. Когато жилищата им се препълниха от всичко това, те започнаха да трупат отвън. Пред всеки жилищен блок имаше по няколко камари. Една с боб, една с леща и една с ориз. Децата си играеха по тях все едно бяха камари с пясък. Смееха се и се радваха на живота. 

В това усилно време имаше една много малка група от хора, които също се радваха. Какво говоря? Направо пируваха. Бяха десетима. Те никак не успяха да си накупят варива, олио и санитарни комсумативи. А и не виждаха защо са им в такива количества. Събираха се в една къща и купонясваха. Всичко, което имаха, бяха няколко бонбона, няколко глътки вино и малко кафе. И ужасно много книги. Хората даже и не се сещаха за храната и напитките. През цялото време четяха, коментираха и пишеха текстове. Смееха се и се радваха на литературата. Говореха един през друг, подаваха си книги, разлистваха ги и всичко това ставаше с голямо настроение. Ако някой погледнеше през прозорците на къщата, щеше да реши, че са пияни. Пируваха така, сякаш навън нямаше никакъв страх и паника. Поглъщаха лакомо нови и нови книги. Споделяха за вкуса, който им оставяха. Допълваха се един друг и въртяха страстни танци с литературата. Да ви кажа, понякога това даже приличаше на оргия. Но не от ония гадните. 

По едно време някои от тях се притесниха за това, което се случваше навън. Седнаха и размислиха за ситуацията. Някои предложиха да спрат да се събират и да отидат да пазаруват. Други решиха, че това е абсолютно ненужно. Поспориха малко, но в крайна сметка всички стигнаха до съвсем логичен извод: Ако ние сме последните, останали незаразени от страх и паника, то значи трябва да помогнем на останалия свят. Стана им тъжно и болно, защото обичаха света. И никак не можеха да живеят без другите хора. Наведоха глави и започнаха да мислят. Проучиха в детайли ситуацията, както се полага на четящи хора. Трескаво обменяха идеи и сглобяваха общия си план. Беше решено.  

Violeta Noy

На следващия ден пред къщата се нареди върволица от камиони. Десетимата вече бяха в къщата с работни дрехи. Разтвориха чувалите и започнаха да изтърсват буквите от книгите. Пълнеха и тъпчеха до горе. Не остана пожалена книга. Държаха ги за кориците, тръскаха и изспиваха. Плъзнаха дори в мазето на къщата. Извадиха от там старата литература и изтръскаха и нейните букви. Натовариха всичко в камионите и отпрашиха. Никак не мога да ви кажа къде отидоха, защото не разбрах. Десетимата бяха твърде умни, за да разбера плановете им до край. А и самата ситуация изискваше дълбока дискретност, както разбирате. Все пак имаха работа със Страхът и Паниката. Те бяха най-големите врагове на хората. Само че десетимата четящи им бяха намерили цаката. 

На следващият ден заваля дъжд. Валеше кротко, дълго и напоително. Валяха букви. Измиха всичко и всички. Напоиха земята и хората и ги пречистиха. Искрите на Короната и милиардите молекули страх и паника се удавиха. Хората надигнаха глави и се усмихнаха. Паниката и Страхът се изнизаха като бити псета. Скимтяха и бягаха към дълбоката периферия на живота, където им беше мястото. Короната се търкулна от небето и се претрепа. Възцари се Разумът. Той наложи диктатура на Свободата, Интелекта и Мисълта.

По улиците плъзнаха крайно дружелюбни хора. Поздравяваха се един друг с усмивки и кимане. Сваляха шапките си почтително един към друг. Автомобилите започнаха да се движат леко и плавно и винаги спираха на пешеходните пътеки. Шофьорите спряха да надуват клаксони и да ръкомахат от колите си. Вместо това с усмивка даваха път на пешеходците. Опашките пред магазините секнаха и рафтовете се напълниха с продукти. Пътуващите в градския транспорт започнаха масово да си дупчат билетите. На мястото на ромските гета се издигнаха красиви жилищни сгради. Ромите започнаха да се обличат добре, да говорят умно и изобщо не се различаваха от другите. В полицията се наложи да се направят масови съкращения, защото престъпленията рязко спаднаха. Няма да повярвате, но дори Министерския съвет беше заразен от буквите. Спряха да строят пътища. Запретнаха ръкави и за нула време въведоха ред в болниците и училищата. Всички стари хора се отправиха на далечни пътувания по суша и вода. Околосветски пътешествия и круизи. Нервните баби с бастуните кротко придремваха в новите паркове. Богата зелена растителност в тях им правеше толкова хубава сянка, че те даже похъркваха и попръдваха. Страната беше първата, която се пребори с пандемията. Си Ен Ен, Фокс Нюз, Дойче Веле, интернет гърмяха от информациите за малката държава. Предавания на живо от мястото на събитието задръстиха ефира. ООН спешно изпрати своя делегация на място, за да почерпи опит. Европейската комисия с възхищение сочеше към страната и изтъкваше, че тя е част от голямото европейско семейство. 

Десетимата продължиха да се събират в къщата. Бяха изключително щастливи от резултата. Не криеха своето удовлетворение и уморено преговаряха случилото се. Отпиваха розе и предъвкваха шоколадови бонбони. Мъчеха една подритната червена кутия вече седмица. Започнаха да си говорят пак за литература, но много им липсваха буквите. Първото, което сториха, беше да си направят подробен списък с книгите, които трябва да набавят в къщата. Без тях животът беше немислим. По едно време тихо се приближи собственикът на къщата. Беше една мила и внимателна брюнетка, която винаги минаваше край тях на пръсти. Погледна ги и леко притеснено попита:

- Прощавайте, цял ден издирвам една книга и не мога да я открия. Да сте я виждали наоколо?

Десетимата се спогледаха. В следващият миг смехът взриви стаята. Смееха се през сълзи, търкаляха се по земята, превиваха се и плачеха. От смях. Въздух не можеха да си поемат. Сядаха на столовете, пак на земята, държаха се за коремите и сълзите им не спираха. Радостта в тях така се отпуши, че заля цялата къща. Плуваха в емоции, изтощителна и напоителна радост на хора, които са употребили буквите по предназначение.

Брюнетката се почувства зле от това отношение и се качи по стълбите в кабинета си.

Казах ви, че пировете им приличат на оргии понякога. 

"Железни хора — изобщо не чувствуват веригите като чуждо тяло.”

Станислав Лец, Баронът с невчесаните мисли.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция