Не съм расист, но...

Много беше казано вече около расисткия скандал след мача с Англия и много присъди бяха раздадени, и във всички тях изглежда, че има за какво да се хване разумният човек. И с какво да не се съгласи. Има една съвсем немалка група мнения обаче, която, ако не изцяло, то засилено се фокусира върху 50-ината лумпени с нацистките жестове, които реално създадоха този конкретен проблем, а извън тях въздухът е чист и всичко е чудесно. И това малко ме учудва, малко ме ядосва и малко ме плаши. И мисля, че е много показателно.

Проблемът по моему изобщо не е в тези 50-тина футболни лумпени. Те даже не са расисти в конвенционалния смисъл на думата – те са олигофрени, в чисто медицинския, а и в абстрактно социалния смисъл, които охотно се вкопчват във всяка позната на човечеството деструктивна идеология или доктрина, просто защото животът им в нормалните човешки общества е изпразнен от смисъл, поради невъзможността им сами да произвеждат такъв за самите себе си. А когато си неспособен да произвеждаш смисъл, фрустрацията те кара безразборно да рушиш този наоколо, за да усетиш някаква полза да си на този свят. Расизмът за такива хора значи съвсем малко и не е по-различен от това да набиеш съученик, за да му вземеш закуската.
 
Проблемът не е и в агресивния, показен, осъзнат расизъм, чийто процент у нас действително е малък, съпоставим със света. 

Проблемът е в малкия расизъм. В тихия расизъм. В расизма за домашна употреба. В полуосъзнатия и в съвсем несъзнавания расизъм, най-често привнасян методично, директно и индиректно, от външни източници, но и самоотглеждан по различни вътрешни причини. Расизмът на базисно битово ниво, с какъвто у нас е пълно. Расизмът, който не сочи с пръст, не крещи и не бие, но често си мрънка под мустак или пък се шегува по начин, който би могъл да бъде шега единствено под формата на самоирония. Расизмът, който е Анти-расизъм с изключения: не съм расист, но… Расизмът, който не мрази, но прави разлики и откроява нюанси, сравнява и претегля, криейки се зад параваните на здравия разум, идеалите и самозащитата.

Расизмът, който не мрази, но разграничава и класифицира по свое усмотрение или според момента. 

Расизмът по инерция. Новинарският расизъм. Политическият расизмът. Расизмът на черно-бялото мислене. Расизмът на неспособността или нежеланието да погледнеш с чужди очи. Расизмът на комфортната зона.

Много хора твърдят, че го няма, но аз лично го виждам и чувам буквално всеки ден и навсякъде. Без да се старая. Сред всякакви прослойки. Вие също – просто в повечето случаи го подминаваме като обикновен нервен изблик в стресовото всекидневие, невинна шега или заучена фраза. Но в навика винаги се крие червей.

Има и един друг, особен вид расизъм, свързан с горното, който вероятно е най-опасен, защото най-малко прилича на расизъм. Дори технически не е. Това е отказът да се забележи проблема и неговото машинално и категорично отричане. Твърдението, че расизъм няма, когато расизъм има, дори и да е най-малкият.

Расизъм без расизъм. Това е най-смъртоносната форма на обществена апатия. И никакво частно вглеждане в конкретни малки, лесно видими и кресливи групички не може да го компенсира. Защото това е бактерия, която расте и заяква от нашето удобство да гледаме на другата страна, защото не сме лично потърпевши. И фатално ни успива.

Разбира се, расизмът не е генерализация и е предимно индивидуална болест. Но, както бяхме свидетели наскоро, когато много хора откажат да си бият задължителната ваксина – страдат и много други покрай тях. Получава се епидемия. Нека не допускаме епидемия, защото мерките спрямо нея ще са закъснели и поради това - крайни. За целта трябва просто да се огледаме – себе си и другите около нас – и признаем честно, че проблем има. Не само с расизма в частност, а изобщо с отношението ни към всякакъв вид различни хора. Че не сме съвършени, че и на нас може да се случи. По една или друга причина. Не е срамно да не си съвършен и да си признаеш.

Дори и да преувеличавам и проблемът изобщо да не е толкова страшен, хубаво е поне да признаем, че го има. Във всичките му форми и далеч извън една малка група от 50 олигофрена. Колко далеч - е въпрос от един следващ етап на осъзнаване, но нека първо стигнем до него. И до причините.

И нека поне за миг забравим, че проблемът го има и другаде, а не само у нас. Защото този иначе съвършено верен факт изобщо не ни помага. Даже доста ни вреди в опитите да намерим точното за нас лекарство.