Koй иска да живее вечно?

"С години“/Year and years/ на HBO има капацитет да бъде следващият най-обсъждан и рейтингов сериал след бума на "Чернобил.“

Съвсем наскоро уважаваният вестник Гардиън обяви, че е крайно належащо да се промени езикът,  когато говорим за климатичните кризи, променяйки думата криза със спешност, тревога. Причината за това е повече от очевидна: ние сме на ръба на катастрофа и вече не говорим за далечното и необозримо бъдеще, защото крахът чука на вратата. 

Лошото е, че злото не идва само. Разрушили сме не само природата си, климата си, средата, в която живеем. Сами себе си като човеци сме се разпаднали. Загубили сме основанията да се наричаме  "човек“. В пряк и преносен смисъл на думата.

С нюх към мазохистичното ни влечение към трагични и драматични теми авторите на сериала се впускат в сатира на най-близкото ни бъдеще. Действието се развива след едва 15 години от настъпването на 2019 година, но, уви, през цялото време не ни напуска усещането, че няма никаква разлика с днешното състояние на европейското общество. Европа е в криза, упадък, и скоро ще бъде в пламъци.

В хитовия шестсериен филм "С години“ горещите теми преливат една в друга. Разбира се, тръгвайки от семейството, в което има разведени родители, смесено семейство между чернокожа и бял, изоставена майка с две деца и инвалидна количка, брат гей, влюбен в бежанец, сестра еко-активист, пострадала от радиактивно облъчване и т.н. Нищо не е пожалено от острата сатира и от знака за тревога. Крайната дясна политика, сепаратизмът, унижението и унищожаването на бежанците, бедните и неблагонадеждните, климатичните кризи, материализмът, правата на малцинствата и различните, огромната и растяща бездна между бедни и богати, банковата криза, Брекзит, шовинизмът, фашизмът, техническият бум, алиенацията. 

Филмът е уж в жанра "фентъзи“, сайбърпънк, антиутопия, но е толкова в днешното, че няма накъде. Злото е тук. Пред вратата ни. А такива филми играят ролята на бушон. 

Докато веруюто "Щом не си съгласен - протестирай!“ не се превърне в животоспасяваща мантра, ще бъдем роби на властта, която отдавна не ни представлява, не ни управлява, а ни манипулира и хвърля огризки и прах в очите. Това е основното послание, което се навира в очите ни, но дали това е достатъчно?!

Ефектът на счупения прозорец отдавна вече не работи, защото за обществото е по-приемливо да разруши сградата, вместо да поправи прозореца.

Най-силният момент в сериала за мен обаче е едно признание. 

Когато детето ви иска да сподели нещо съкровено, от което се притеснява, и вие очаквате това да съобщи, че е гей, да е най-страшното, а то ви каже, че иска да стане машина... тогава парният чук минава директно през сърцето. Филмът говори и за особено важната днес тема в какво се превръщаме, докато мечтаем да подобрим физически, ментално и психически себе си. Съвсем недалеч от тази идея е и течението на трансхуманитаристите, които до вчера ни се струваха футуристи, а се оказа, че те буквално дишат във врата на нашето утре. 

Когато в желанието си да живее вечно, детето ти иска да се превърне в машина, в база данни и да унищожи тленното си тяло, тогава си мислиш – защо мълчи Бог.

Но кои бяха, по дяволите, трансхуманистите?

Трансхуманизмът е движение, чиято цел е да съдейства и внушава ефектът от безграничното подобрение на физическите и интелектуалните способности на човека чрез всички средства – генетични, химически, механични, информатични. В крайната си форма той проповядва физическото сливане между човека и бъдещите компютърни мрежи, надарени с изкуствен интелект.

Докато ние мечтаехме да летим със самолети, да покоряваме планети, днешните деца все повече мечтаят да живеят в машината. На мен това ми е страшно. Много страшно. Не знам за вас. 

Сериалът печели по точки и заради перфектния си каст. За мен безспорният актьорски аплауз е за Ема Томпсън, която играе ролята на шантавата политичка Вививан Рук, псуваща в ефир и доста приличаща по нрав и поведение на един наш белокос политик патриот. 

Въпреки че последната серия завършва с красива метафора за силата на любовта, песимизмът и страхът, че са започнали необратими процеси на разпад на човешкото, на мира, на съгласието, на обществения договор, който ни удържа да не се самоунищожим, а след това да палнем и клечката на тая изтормозена планета, продължават да са присъстващи.

Страх ме е за утрешния ден. Все повече. Вече.