Чай с дами: Джуди Денч, Атлийн Аткинс, Маги Смит, Джоан Плоурайт

Роджър Мичъл представя „Театър, любов моя“ по английски.

Те са жени с минало. Имат какво да разкажат. Животът си е играл с тях. И те са си играли с живота. Но много по-често са го изигравали, този живот, на сцената и на екрана. Без да преиграват. Съвсем истински.

"Fuck off“ извикала Джуди Денч към млад санитар в болницата, която й се наложило да посети, след като стършел я ужилил по задника. Младият санитар задал непочтителния въпрос: "Как се казвате?“ "А аз вече пета седмица играех в "Зимна приказка“ на Шеспир?! И да не познае?!“ Това разказва видимо възмутена актрисата в документалния филм "Чай с дами“, заснет от режисьора на "Нотинг Хил“ Ричард Мичъл. Филмът запечатва една от многобройните срещи на четири актриси, които се събират ей така, да си побъбрят по женски.

Освен Джуди Денч (известна най-вече от филмите с Джеймс Бонд "Златното око“, "Винаги ще има утре“, "Не умирай днес“, "Казино роял“, 007 Координати Скайфол“, но и "Стая с изглед“, "Влюбеният Шекспир“, "Убийство в Ориент експрес“), тук са още Маги Смит (участвала в поредицата за Хари Потър, но и в "Стая с изглед“, "Госфорд парк“, "Хук“, "Имението Даунтаун“), Атлийн Аткинс ("Госфорд парк“, "Часовете“, "Робин Худ“) и Джоан Плоурайт ("101 далматинци“, "Чай с Мусолини“, "Да устоиш на Пикасо“, "Алената буква“).

Плоурайт е родена през 1929 г., останалите през 1934 г. Четирите актриси са наречени "дами“ не заради аристократичния им произход и поведение, напротив – самите те умират да се представят като хулиганки, а защото са удостоени с това звание, съответстващо на мъжкото "сър“, от кралицата. За заслуги към театъра.

Тръгва се от началото. За Аткинс то е балетното училище, което тя нарича "педофилско заведение“, Денч е била в интернат, където е участвала в представяне на религиозни мистерии. Дори и да не бяха 60-те години, те щяха да си ги измислят. И четирите признават, че са били достатъчно луди и свободолюбиви.

Мъже, алкохол, трева – о, това е в реда на нещата, когато си на 20. После ситуацията се укротява, но едно условие остава: жената трябва да е хубава и привлекателна.

През 70-те сексизмът не е обществена тема. "Ние не спадахме към обичайните красавици – казва Плоурайт. – Но притежавахме нещо, което ни правеше привлекателни. Майка ми често ми казваше: "Ще успееш, слава богу, взела си моите крака, а не тези на баща си.“ Аткинс пък е доволна от задника си, който й е осигурил някои от ролите. Изобщо във времето, в което започват кариерата си, женското тяло играе съществена роля и четирите знаят как да го използват. Нито една от тях не може да се мери с италианските красавици, но сексапилът има и други измерения освен традиционната красота. Особено когато го ръководиш и използваш с главата си. Когато предлагат на Джуди Денч да играе Клеопатра, тя попитала: "Наистина ли искате Клеопатра да е джудже, че не каните мен?“ Но на сцената египетската царица в изпълнението на Денч не изглежда като джудже, а като властна, могъща жена.

Разкажете нещо за мъжете си, подканва ги Мичъл.

"За кого точно от всичките?“ – пита Маги Смит. Най-дълго се обсъжда съпругът на Джоан Плоурайт – прочутият Лорънс Оливие. За него това е трети брак, за Джоан – втори. Когато се женят, той е на 54, тя на 32. Младата жена и вече възрастният мъж имат три деца, живеят заедно до смъртта му и очевидно между тях всичко е наред, но не е така в отношението на външния свят към Джоан. Защото не е никак лесно да си млада актриса и да си женена за директора на Националния театър. Разбира се, получаването на всяка роля е свързано с одумки защо точно тя е избраната. Останалите дами пък се оплакват от неговия груб и невъздържан нрав – и като директор, и като сценичен партньор. Особено пострадала е Маги Смит, като Отело по време на спектакъл той й шибнал толкова силен шамар, че една се осветила, за да продължи. "За първи път видях истински звезди в театъра.“ Ударил и друг артист така, че му изхвръкнали лещите от очите и след това се лутал невиждащ по сцената. И четирите са съгласни, че са се опитвали да изглеждат максимално най-реалистично, да са чужди на театралниченето на предното поколение. Когато днес обаче гледат старите си роли, откриват, че също са театралничели. Явно всяко време идва със своите представи за реализъм, които се отличават от тези на предишното.

После разговорът отива към страха – от театралната зала, от камерата, от провала… Естествено, че го има, естествено, че всички треперят преди всеки спектакъл. Няма свикване, няма рутина.

"Всеки снимачен ден е истински ужас!“ – казва Маги Смит. "Всеки път, тръгвайки към театъра, се питам дали пък няма да е по-добре, ако се окажа под гумите на някой автомобил, и не ми се налага да играя тази вечер – се пита Аткинс. – И всеки път си казвам: "Не!“

Дали някога е имало съперничество помежду им? О, да, разбира се. "Например на мен ми дадоха една опорна количка за придвижване, която Денч не харесала. Веднага я отказах“ – смее се Плоурайт. Така разговорът неусетно минава към старостта. Три от тях са със слухови апарати, само Джуди Денч не е. Време ти е! – скастрят я останалите.

Какво биха направили, ако можеха да променят нещо в живота си? Може би занимание с йога – казва едната. Неща, които днес са модерни, а когато са били млади ги е нямало. Със сигурност повече внимание към себе си, към вътрешния си свят. Защото и четирите осъзнават, че прекалено безсмислено са пръскали енергията си навън, за неща, които днес дори вече не помнят.

А как биха да продължат напред? Да играят, да играят, да играят. "Не ми се умира!“ – въздъхва Джуди Денч.

От екипа отварят шампанско. Колко хубаво! Трябваше по-рано да го направите! Изобщо все така се получава, някои неща идват прекалено късно.

Чаят е изпит. Този кратък, симпатичен филм без претенции свършва. Зад прозорците на стаята, в която са събрани, вали дъжд, тревата в двора на къщата на Плоурайт блести зелена, дамите се смеят, театърът, който е любов, ще продължи…

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт