Поетът Пеньо Пенев: ,,По дяволите! Сбогом.“

На този ден ни напуска Пеньо Пенев. С шест предсмъртни писма...

Рошаво, къдрокосо момче тича из двора на селската къща в Добромирка, Севлиевско. Баща му Пеньо старши, тича след него ... с брадва в ръката. В рода ни, казва, къдрокоси няма! Припряна, мама Дона се втурва да спасява сина си, когато мъжът замахва във въздуха и оставя белег върху рамото й. Оставя такъв и другаде. В поезията на Пеньо Пенев Митев, където докрая ще живее образа на майката, и в гласа - изплашен, проговаря 4 години след рождението си на 7 май 1930г. Задъхването, завещано от бащата, ще изчезва само когато "поета с ватенката“ рецитира стиховете си - онези, които превръща в кардиограма на едно пулсиращо поколение. 

Раснал в земетръсно време на война, стоманени птици в небето и битки с фашизма, спокойствие Пеньо открива единствено в книгите. Буен и умен, се промъква в света на Ботев, Яворов, Байрон, Дебелянов, Чернишевски и Маяковски, като последният оформя гръбнака на бъдещите му стихове и маниери, та даже и на смъртта. Непознати светове изкачат от страниците на книгите и пробуждат глад за идеали в следвоенната момчешка душа. Празният стомах се изпълва с къркорещ дълг: "Лежал съм на браздата, а тя си е димяла, кръвта си тъй земята в сърцето ми е вляла..." Унищожението на старото общество е стартирано, "бетонната плоча" на социализма се лее ли лее, скоро един след друг се издигат заводите, а заедно с тях и гласът на поета. Прелял от фантазии, Пенев ще се озове в роматичната ковачница на кадри - бригадирството. Израснал сред полето, ще поеме нагоре по скелето. Произлязъл от род на зидари, ще стане строител на социализма. 

Отдаден до край на каузата, първата тухла в големия социалистически строеж той полага през пролетта на 49-та година в Димитровград. Град - опустяло поле и бъдна идея в главите на архитектите. "Някога имах мечти, а тия мечти са дела. Тук започнах да раста.", казва Пенча, както го наричат работниците, и наистина расте - сутрин рано разнася вестника на обектите, става отчетник в бригада, активен сътрудник на в. ,,Димитровградска правда", а в ,,Литературен фронт" дебютира със стихотворението си " За комунизма"... Така Димитровград, в който прекарва 10 години от живота си, чува името му. Прелял във вените си съдбите на хората със сини ватенки, опитва да създаде нов слух в изплашеното ухо на народа. Гласът му е дързък. И обещава, че високите цели ще смажат низките страсти на еснафа.

Освен бетон, в душата на поета се лее и нежност. Но тя не е "модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами". Не. Увлеченията му са чисти като река Росица, вдъхновен и влюбен, той прокарва през цялото си същество любовите, които среща. Първите си стихове пише за кратка, ученическа любов - Светла, която нарича Клара, но отляво на гърдите му официално поляга Кичка Николова - Кичона. Пеньо нахлува в стаята на приятеля си Митко Иванов и басовово извиква:

Какво сте легнали с кокошките, бе?! Ставайте, каня ви на сватба! Булката се казва Кичона.

На нея, като войник в Ямбол, посвещава цикъла "Далечни песни". Отдалечаването става и биографично - развеждат се бързо и щастието се превръща в предупреждение. Тогава Пеньо прави първия си неуспешен опит за самоубийство. Ранена, но упорита, любовта не спира да оживява. Не след дълго поетът изгубва ума си по друга жена -  Сотирка Робева – Ира. Посвещава й стихове и едно рекордно дълго писмо от 1,20 метра. Ира не отвръща на чувствата му и Пеньо се жени отново през 1956 г. за Мария Господинова. Ражда им се син, когото наричат на Маяковски - Владимир. Излиза и първата му стихосбирка "Добро утро, хора”, която критиката подминава с безразличие. Година по-рано Пенев е даден под съд заради фейлетон в "Димитровградска правда"с обвинение в разгулен живот... Мощната тяга на тези нападки започва да пречи на писането му и да го тласка към чашката. Само месеци след брака, Мария праща първата призовка за издръжка, после и писмо до председателя на СБП с въпроса какви хонорари взима мъжът й. От редакциите отговарят, че не познават лицето, а лицето отказва да подпише едни документи... Призовките не спират. Изпил поредната чаша, Пеньо отива посреднощ в болницата, за да види сина си. Спречква се с милицията, налита на бой. Написва бележка на Мария "Обирай си партушините и изчезвай, остави Владимира. Аз, Пеньо." Жената я предава на райнонния прокурор. Поетът настоява, че се е шегувал. Хуморът и сатирите му обаче са спечелили достатъчно врагове, за да може в брой 51 на вестник "Димитровградска правда" да се появи съобщението, че Пеньо Пенев не работи повече от три години в същия. 

Партийното ръководство на Димитровград така е заповядало. 

Почти прогонен от града, през 1957 г. поетът се мести с Мария и сина им в София. Oбещават му работа в ,,Литературен фронт". Попада в компанията на Иван Пейчев, Анастас Стоянов, Ламар, Христо Фотев, Константин Павлов и на откривателя си Георги Джагаров, който го назначава на работа в ,,Стършел". Пенев посещава и редакцията на в. ,,Септемврийче", по стара покана на главния редактор Асен Босев. Там среща Елин Пелин. "Добри са, момче!", поощрява стиховете му писателят, а Пеньо се окрилява. Крилете обаче бързо се прекършват, когато за да получи постоянна работа, му искат софийско гражданство. За да го добие, трябва постоянна работа. Редакцията на "Литературен фронт" му плаща квартира за няколко месеца, той се храни безплатно в стола на съюза, взима малки хонорари и заеми по 10 лева, докато цялата тази несигурност не започва да руши психиката му. Все по-сам, не излиза от кръчмите. 

Целенасочените доноси, спекулиращи с житейските му слабости, не закъсняват. Обичана и преписвана на ръка от народа, поезията на Пенев е отритвана от “горе”, периодично са рязани стихове, с които властта се смята за нападната. Честен и неподкупен по природа, поетът се оскърбява от неразбирането на системата. През пролетта на 1957, докато работи в "Доброжанска дума", написва най-драматичната си поема ,,Пътека". По това време публикува и скандалното стихотворение ,,Епоха". Реакциите са шумни. Секретариата на Съюза на писателите привиква Пеньо Пенев и редакторът на многотиражката Ганчо Керчев. Председателят Христо Радевски и писателят Георги Караславов ги обвиняват, че са напсували властта и ,,целия наш живот".  Някогашният близък на Пеньо Ламар също се възмущава: "Чудя се как може да се издават такива стихотворения!" Пенчо Данчев добавя: " Може би си имал предвид някои отделни личности, но за съжаление се е получило обобщение…”  Но Пенев признава, че “ плъховете в долапа, заменили с високи звания разума..." са думи, писани за партийния секретар.

Помисли си още веднъж как не трябва да се пише, Пеньо.

Не за пръв път, Пенев, единственият работник между поетите, изобличаващ ръководствата в нечисти действия и чист мързел, е изправян пред главните. Да бъде предсказуем е нещо, което той не предлага - нито в писането, нито в живота. ,,С оръфани ръкави как да ръкопляскам?", бунтува се, когато питат защо излиза от редицата. “Само усмивки ли искате? Какво си въобразявате? На БКП и народа не съм плюл и няма да плюя, но няма шапката си да кривя, накъдето духа вятърът!” Отвръщат му: “Нима като разроши коса, да се разкрачи и да вика ,,Ура” - това е партиен поет?” Когато му отказват да подготви доклад и да чете стихове по случай годишнината от смъртта на Владимир Маяковски, в хода на честването, Пенев скача неочаквано на сцената и със свити юмруци рецитира “Ляв марш."

Последното своеволие, което властта му позволява.

Заради глада, безпаричието и размахваните културтрегерски пръсти, Пеньо Пенев опитва отново да отнеме живота си - гълта шепа луминал. Малцината му приятели го спасяват. Събужда се в непознато легло. Електрическата крушка в стаята е запалена. Мястото -  психоневрологичната клиника в Боровец.  Годината - 1957. Там написва поемата ,,Дни на проверка", която  по-късно, ,Работническо дело" и, ,Литературен фронт" ще откажат да публикуват. По същото време ще дойде и предпоследната призовка от Мария. Последната ще бъде дни преди смъртта му. Осъден е да заплаща 300 лв месечна издръжка на нея и Владимир ... посмъртно.

Месеци преди това, разочарован от столицата, се завръща в Димитровград. ,,Порок ли е станало, та уморявате поетите - все младите", пише, застанал на най- усойното място, където за гушите се стискат две епохи и "родени от съмнението, насрещни ветрове се бият, вият страховито". Пенев е готов да помаха за сбогом на вятърните мелници, издухани от реалността. Идеалите се стопяват в депресията, а някогашният смел дух потъва в бутилките алкохол. Така подушил отровната епоха, поетът ще извика: 

,,По дяволите! 

Сбогом."

Краят на април. Към девет вечерта Пеньо Пенев е в ресторанта на хотел ,,Москва", приседнал на масата до оркестъра. Мълчалив е. Изяжда едно кебапче - толкова може да си позволи. Към полунощ минава край дежурната касиерка с думите: ,,Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом!"

И прекрачва прага на стая 118. 

След часове едната му ръка е просната на стола, главата е паднала върху масата, изглежда пиян. Там, между тесните стени на стаята, в която България изгубва част от духа си. Отнемат й я 60 таблетки веронал. Намерени са 6 предсмъртни писма: до близките приятели, до милицията - да не разследват смъртта му, до Градския народен съвет - да организират погребение... А когато краят е започнал да тече по вените му, Пенев намира сили да отиде до портрета на Владимир Маяковски, да счупи стъклото и да обагри с кръвта си лика му. Целува го и изписва: ,,Сбогом! Идвам при тебе, мой бог. Аз."

На следващия ден Митко Иванов го открива мъртъв. Отива при кмета на Димитровград, в стаята е и партийният секретар. Казва им, че този път Пеньо Пенев е успял да се самоубие, моли за съдействие при погребението. Когато пита къде ще бъде положено тялото му, "партийният секретар подхвърля: "Абе хвърлете го в Марица…”

В състава на отровата, която погубва поета на 27 април 1959 г. има психически, емоционален, физически колапс, събран в прощалните му редове ,,от чужди рани той боля, умря от чужди рани той...", Но най- много са парчетата от разбития идеал.

Големия поет погребват в малкото димитроградско гробище. Той не престава да всява смут дори и в този ден - научили за смъртта, писателите от съюза се колебаят дали да присъстват на опелото. Преди ковчегът да се затвори, от двете страни на линиите се задават влакове, машинистите забавят ход, свалят шапки и надуват оглушително свирките - последна чест за него, “един от народа”. 

Тогава лъч светлина се стрелва от потъмнялото небе и пада върху челото и свитите му юмруци.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт