Владимир Набоков, тиранията и музиката

Навършват се 120 години от рождението на големия Набоков.

Катерина Кокинова

През 2019 г. се навършват 120 години от рождението на Владимир Владимирович (1899 – 1977), който настоява, че правилното преобразуване на 10 април по стар стил е 23 април по нов. Още тази митология около рождения му ден сякаш е показателна за парадоксалното му отношение към тираните и диктатурата. Така той се разграничава категорично от рождената дата на Ленин, докато самият Набоков се представя като "перфектния диктатор“ в изобретения си художествен свят. 

Кратката му проза съчетава по любопитен начин типичната за него игра с думите с условна сюжетност. Така разказите му могат да бъдат групирани освен според езика, на който са написани – руски или английски, и съответно подписа му – Сирин или Набоков, също и на тематичен принцип. Открояват се историите около фигурата на диктатора и насилието в триото "Облак, езеро, кула“, "Изтребване на тираните“ и "Посещение в музея“, писани в три последователни години в края на 30-те. Неуловимата усмивка на Набоков подшива с ирония алюзиите към Сталин, Хитлер, Ленин и подчертава междутекстовите връзки с познатите на българския читател "Покана за екзекуция“ ("Колибри“, 2018)"Знак за незаконороденост“ (Bend Sinister) и др. В "Посещение в музея“ е видимо насилието дори и над езика в изпадането на твърдия знак "ъ“ в края на думата според съветскияправопис. В "Облак, езеро, кула“ обаче то присъства освен на езиково ниво (Бюро за увеселитпътувания, препращащо към Политбюро) и на сюжетно. Така един от най-ярките образи в разказите на Набоков остава поетичното трио облак, езеро, кула:

"Това било чисто, синьо езеро с необикновено изражениена водата. В средата му изцяло се отразявал голям облак. От другата страна, на хълма, гъсто облепен с дървесна зеленина (толкова по-поетична, колкото по-тъмна), се извисявала направо от дактил в дактил старинна черна кула. Разбира се, подобни изгледи в Централна Европа колкото щеш, но именно, именно този по неизразимата и неповторима съгласуваност на трите си главни части, по усмивката си, по някаква тайнствена недокоснатост – любов моя! послушна моя! – бил с нещо единствен и свиден, и отколе обещан, така подразбирал съзерцателя, че Василий Иванович дори притиснал ръка към сърцето си, сякаш проверявал дали е там, за да го отдаде. [...] Крадешком, като се криел зад сянката си, Василий Иванович тръгнал покрай езерото и излязъл при един хан, където, притискайки се до земята, като се зъбело и силно удряло с опашка, го приветствало още младо куче. Влязъл с него в къщата, петниста, двуетажна, с примижали прозорци изпод изпъкнал керемиден клепач и намерил стопанина, висок старец, смътно напомнящ на инвалид, който толкова лошо и меко се изразявал на немски, че Василий Иванович преминал на руска реч; но онзи го разбирал като насън и продължавал на езика на своя бит, на своето семейство. Горе имало стая за посетители. "Знаете ли, ще я наема до края на живота си“ – като че ли рекъл Василий Иванович още щом влязъл в нея. Тук нямало нищо особено – напротив, това била най-обикновена стаичка с червен под, с маргаритки, намацани по белите стени, с неголямо огледало, наполовина пълно със запарка от отразените маргаритки,– но от прозорчето ясно се виждало езерото с облака и кулата, в неподвижното и съвършено съчетание на щастието. Без да разсъждава, без да вниква в нищо, безпрекословно отдаден на влечението, чиято правдивост се дължала на собствената му сила, неизпитвана дотогава, в една слънчева секунда Василий Иванович осъзнал, че тук, в тази стаичка с прелестния до просълзяване изглед от прозореца, най-сетне животът му ще тръгне така, както би желал. (превод Мария Хаджиева).

Вера Набоков

В този и други поетични образи зазвучава мелодията на Набоковия стил, а за него стилът е самата същност на литературата – внимателно обмислян и премерен буква по буква, за да може дори и неприличният жест "фига“ да се заиграе с фуга ("Бахман“)Неслучайно друга достоверна причина за настояването на 23 април е свързаността на датата с така ценения от него Шекспир. Поетичното неизменно съпътства и прозата на Набоков, която не само тематизира и проблематизира диктатурата, но и провежда собствената му диктатура на четенето – едно специфично отдадено четене, на което не всеки е способен. И по-точно, за което като че ли само "онзи в огледалото е достоен и способенВ съзвучие са градени фразите, хармонично нарастващи и ритмично обучаващи в усет за художественото. Според Владимир Владимирович "В хармонията не може да има случайност“ ("Звуци“), а в тома "Звуци и други истории“ има и хармония, и "Случайност“. Наострете уши, защото една тритомна мелодия от Набоков тепърва предстои.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт