На другия ден след „Денят на бащата“

Финалната серия на "Денят на бащата“ остави вкуса на доволство след богата вечеря. Наситена като действие, с няколко сюжетни обрата за кратко време, неочаквано зловещ край в последната сцена. Съпоставена с останалите серии финалната изглеждаше като доказателство за добре усвоен занаят, докато част от предишните понякога изглеждаха като упражнения в процеса на обучение. Поглед отгоре показва, че сериалът се движи от първа, четвърта и шеста серия. В първата се запознахме с героите, в четвъртата напрежението се засили, в шестата се стигна до развръзка. Втора, трета и пета серия (с изключение на няколко отделни епизода) ни послужиха да затвърдим това, което вече знаем за героите и техния конфликт. Не донесоха нито нова емоция в отношението ни към някой от тях, нито имаха принос към обогатяване на психологическата характеристика на персонажите, не бяха нищо друго освен пълнеж на екранното време.

Правя цялата тази аритметика, защото ми се струва, че ако споменатите "нулеви“ серии се махнат, от сериала би се получил прекрасен пълнометражен филм, в който няма да има празни метри. За да бъде пълноценен сериал обаче, му трябваха още драматургични препятствия, през които да преминат основните герои или още други странични, по-широко разработени линии, които да кореспондират с главната.

Героите в "Денят на бащата“ лесно могат да бъдат разделени на два елементарни лагера: на добрите и лошите. С малки изключения (учителката и адвокатът на Димо) лагерът на лошите се покрива с женските образи, лагера на добрите – с мъжките. Жените сякаш са една жена: егоистка, злобна, отмъстителна, невротичка, мнителна, изобщо зло същество. Светлият лъч, който проблесна с образа на адвокатката, накрая също угасна, защото и тя предложи вписване в корупционна схема. Всичко това нямаше да е смущаващо, ако героините бяха представени в процес. Уви, те просто затвърждаваха лошотията си без особен размах на актьорските средства и някак бяха взаимнозаменяеми.

В противниковия лагер имаше малко повече психологическо движение. Там най-сложният образ е на приятеля Кико, който единствен в целия филм се раздираше между доброто и злото. За съжаление и на него в продължение на сериала сценаристите не предложиха достатъчно възможности, за да видим по-ясно колебанията и терзанията, които съпътстват решенията на героя.

Изобщо втората семейна двойка изпълняваше много добре задачата си като среда, в която се движат основните персонажи, но конфликтът в нея нямаше същата енергия и драматизъм и често стигаше до границата на пародийното. Жена ревнува съпруга си, защото неговият приятел е изневерил на жена и съответно съпругът може да постъпи по същия начин – постановката е твърде наивна. Съвсем не твърдя, че глупостта няма място в телевизионните сериали, но вероятно има по-елегантни и не чак толкова директни начини за представянето ѝ .

Сблъсъкът мъже – жени можеше да бъде далеч по-вълнуващ, ако противопоставянето беше между равни партньори и доброто и лошото не се разделяше толкова ясно по полова принадлежност като жълтък и белтък. Ако при жените поне за кратко покълнеше благородство, а у мъжете се усетеше зрънце коварство. Ако изходната позиция беше, че за подобен конфликт вина имат и двамата участници. Ако зрителят би изпаднал в колебание чия страна да вземе, тъй като всеки от героите има своята истина, своето право и съответно търси средствата, да ги защитава.

Сценарните пропуски обаче донякъде бяха сполучливо запълнени от режисьора Павел Веснаков и оператора Александър Станишев. Те вкараха още един важен персонаж в цялостната атмосфера на сериала и това беше градът. Облякоха "Денят на бащата“ в приглушената охрено-кафява светлина на интериорните снимки и в ледената синкавина на външните. Вътре героите сякаш нямат достатъчно въздух за дишане, задушават се, а навън изглеждат самотни и изоставени, малки точици насред огромни празни пространства. Панелният комплекс, снегът, студът, детето само на люлката, на която все не успява да се полюлее – цялата тази среда казва достатъчно много. Детето (много добро изпълнение на Патрик Шон Хесън) почти винаги е с дебело яке, дори и в час. Якето му е като броня, която го пази от околния враждебен свят. Димо също е с вдигната яка, нахлупена шапка, отхвърлен от другите, сгушен в себе си.

Има само една сцена, която ми се стори режисьорски провалена – срещата между Димо и Кико след съдебното заседание. Големите възрастни мъже плачат като малки момчета: единият от мъка по детето, поради безсилието си пред системата, но в същото време и от благодарност към приятеля; другият от чувства на вина, но и поради облекчение, че му е простено. Емоционално богат епизод. Актьорски чудесно изпълнен. Хълцукане в зловещата тишина и полумрака на стаята. И следва пълно разлигавяне от подложеното музикално парче, с което на всичкото отгоре се казва това, което вече се вижда. Епизодът от драматичен се превръща в мелодраматичен. Буцата в гърлото изчезна. Жалко.

И така, стигаме до образа на Димо, гръбнакът на "Денят на бащата“. Както неговата партньорка Калина става от лоша по-лоша, така Димо върви по обратната линия и става от добър по-добър. Явно не е достатъчно, че е добър баща, затова е представен и като ангажиран гражданин – Димо участва в протестите срещу правителството през 2013 г. Защо е нужна тази конкретност със съобщението по телевизията за оставката на Орешарски, не разбирам. Друго би било, ако сериалът се състезаваше с действителността и дори предсказваше събитията. Но той няма амбицията да звучи политически. Или поне не я заявява достатъчно ясно. Също така излишна финтифлюшка ми се струва сцената с протеста на Димо пред Съдебната палата. Намек за неосъществената съдебна реформа? Ако да, то най-вероятно е трябвало по-широко включване на темата в действието. Но след като такова няма, сама по себе си сцената не прибавя никакъв нов детайл към образа на персонажа.

Чисто положителните герои, които са гладки като речни камъни, по принцип се играят по-трудно от отрицателните. Ръбатите лоши момчета (и момичета) са по-атрактивни, дават възможност за пълно актьорско разпилщолване.

Но Захари Бахаров в ролята на Димо успява да разчупи този стереотип. Топлият му глас, добрият поглед, не, те не омръзват. Бахаров съдържа нещо магнетично в себе си, привлича, вълнува, кара те да съчувстваш, да му стискаш палци… Актьорът показва героя си голям и силен, и едновременно с това малък, уплашен, объркан… нюанси, дребни детайли, които правят Димо близък, разбираем, човек.

И ако на другия ден след "Денят на бащата“ трябва да отговоря на въпроса какво запомних най-вече от този сериал, то е: изпълнението на Захари Бахаров, дори и когато актьорът се вижда само в гръб.