Наричайте ни любовници

Първата среща между Сюзън Зонтаг и Ани Лейбовиц е работна. Поводът е корицата на една от най-значимите книги на писателката ''СПИН и неговите метафорите" през 1988. И двете доста добре познават творчеството си. Фотографиите на Лейбовиц са на корици на "Rolling Stone" и "Vanity Fair", а Зонтаг се утвърждава като една от най-добрите есеистки на нашето време. В момент на изключителен творчески подем, Ани чува от една много по-голяма и зряла жена едно простичко изречение, казано с хладен, далечен тон. 

Добра си, но можеш повече.

Така започва една от най-красивите любовни истории. 39-годишната Ани Лейбовиц прошепва простичко думата "любовници". Именно така иска да бъде определена връзката ѝ със Сюзън. В тази дума се крие затвор от прегръдки и смелост. Защото, когато обичаш истински, нямаш проблем да го кажеш. 

Обичам Сюзън и няма как да го крия. 

Няма как Ани да не се влюби в Сюзън. Интелектуалка с бунтарски дух и страхотно чувство за стил и блясък. По най-финия възможен начин. Постепенно тази връзка се превръща в единственото хубаво нещо в два не толкова щастливи живота. Самата Лейбовиц споделя, че понякога Сюзън е повече от жестока. Така и не успява да се пребори със себе си и с непрекъснатия си стремеж към още по-високи цели. Тежко детство, богато, но с вечно отсъстващи родители... баща, който умира млад, майка, която се жени повторно.

Сюзън се сприятелява все повече със самотата, забравя се в книгите, но не може да избяга от тъгата на собствената си майка. Алкохолизмът на майка ѝ е нещото, което помрачава тяхната връзка. Сюзън намира спасение в академичния живот. Или поне искрено се надява да го открие там. Омъжва се за професор по социология, но се сблъсква със суровия и неприемащ нищо различно от нормите университетски живот на 50-те. Свят, създаден от и за мъже. А тя мечтае за емоции. 

Възнамерявам да направя всичко... Трябва да откривам удоволствието, защото то е навсякъде! Всичко е от значение!

Това пише Сюзън още на 16 години, в дневника си, намерен и публикуван след смъртта ѝ. Именно този стремеж към новото я отвежда в Ню Йорк, където веднага ѝ е сложен етикетът "самотна майка". Започва да пише романи, статии и есета за списания. И да печели от това. Нещо, което не е никак типично за жена по онова време. Но тя успява, водена от желанието най-накрая да се срещне сама със себе си. За жена, родена през 30-те, е немислимо да обича друга жена. Това е и една от причините Сюзън никога публично да не признава за връзката си с Ани Лейбовиц. Но безспорно това е най-щастливият период от живота ѝ. Не най-лесният, но най-летящият. Сюзън успява да подкрепя Ани всякак: от телефонно обаждане, което убеждава редакцията на Vanity Fair да публикува на корицата бременната Деми Мур, до техни тайни моменти.

Прекарават 90-те в многобройни пътувания, живеят в страхотна къща до река, имат безкрайно дълги вечери, прекарани в разговори, споделят страховете си, вълненията си, световете си. Любов, която е отвъд страниците и гръмките заглавия. Такава, каквато би трябвало да бъде, ако изобщо може да бъде вкарана в рамка. Непрекъснат обмен на идеи и усещания. Общуване на друго ниво. 

На 65 години Сюзън се разболява и това е от онези мигове, които засмукват целия живот като вакуум. Самата тя окуражава Ани да документира последните им моменти заедно. Така се ражда и книгата "Фотографии на един живот". От страниците не наднича друго, освен истинският живот, неподправен, суров, в своя край. Може би именно тези последни снимки превръщат Лейбовиц в типа фотограф, който Сюзън е искала. Огледало на живота, огледало на реалността.

Следват епизоди от живота им, които са преди всичко храна за злите езици. Сюзън Зонтаг умира, Ани Лейбовиц е почти пред фалит. Всички се опитват да разровят раната с пръст и да открият нещо ново, нещо пикантно. А няма такова. Има любов, има болка, има много изкуство. И простичкото желание за удоволствие.

фотография истории Ани Лейбовиц